понеделник, 20 май 2019 г.

QUO VADIS?!



      Отдавна ме сърби езика да си кажа мнението за "световната" новина касаеща редица световноизвестни имена от киното, театъра, музиката, спорта обвинени в насилие срещу жените.         
      Не ме разбирайте погрешно. Ненавиждам насилието под каквато и да е форма - физическо, психическо, та дори и такова, чието название все още не е измислено. Наскачаха някакви световно известни и още по-световно неизвестни имена и се сетиха, че преди 20 и повече години някой си ги бил насилил физически. Възможно е. Но по-възможно е да е нямало нищо такова. Ми да бяха казали още тогава. Че нали са в страната на демокрацията, не в страни с див тоталитаризъм и диктатура. Еле пък там, дето за един поглед накриво се съдят. Нали нямало лоша реклама. Ама тук намирисва на нещо друго. Напират да станат известни, готови са на всичко. И сега ох, аман, ама аз не исках баш така. Нещо от рода на хем боли, хем сърби, хем драго ми е.
      Не им вярвам и това е. Интереса им е по-важен отколкото насилието. Пак казвам има сексуално насилие над жени, отвратително е как се издевателства над някои от тях, ама хайде тези в Холивуд, дето си скачат един на друг в креватите да не ми се пишат боркини и невинни жертви.
      Що се отнася до Джени голото суши и тя в тоя кюп. Сетила се, че я унизили два дена след целувката на Пулев. Ама през тези два дена се хилеше като варена свинска глава. Ако наистина чак тогава се е усетила, Пулев е виновен. Не може да се отнасяш така с мноооого бавно равиващ се човек. Като и гледах постната физиономия на пресконференцията явно много го е закъсала за пари. Е монетата има две страни, сушито ще се изсуши от към мероприятия с известни спортисти. Може да е придобила ефимерна слава, но до тук. Както е била никоя преди, така ще си остане никоя. А Пулев и останалите нашенци да си имат едно наум. Че светът се измени и ако пошляпването по задника преди е било мила задявка, днес не е.
      А повода за днешните ми размисли е подписката да не награждават Ален Делон за цялостно творчество на фестивала в Кан. Някоя си госпожа Маргерита Б. решила, че освен друго Ален Делон бил женомразец.
     Женомразец?!

     Накрая ще цитирам Венци Мицов. Прав е човека.
Много прав!
"„Не се лъжете.
Това, което се случи с Ален Делон не е феминизъм.
Нито е борба за социална справедливост.
Това е истеричният крясък на посредствената тълпа, която желае не да има демокрация и равенство, а диктатура.
Диктатура на скопената реч срещу хората, които имат собствено мнение.
Диктатура на посредствеността, защото гениалността обижда и унижава именно нея.
Диктатура на озъбената маса срещу великите имена.
Това не са феминисти, демократи, либерали или каквито там се зоват.
Това са хунвейбини, които извършват нова културна революция.
Само че днес те не се кълнат в Мао, а в собствената си безмисленост......"

сряда, 1 май 2019 г.

Виртуален дневник 30 Август 2017




Седя в едно кафе в Младост 1, слънчице, кафенце - кеф. Чакам децата да свършат работата и да взема внука. Мисля си колко отдавна не съм ходила да пия кафе някъде... То било интересно!Всичката простотия и селяндурщина е решила да води едновременно телефонни разговори колкото се може по-гръмогласно. Да се види колко са преуспели. Една тетка, даже говори на английски, с мьекащо произношение и убеждава някого, че била само за ден в България. Като и гледам облеклото и компанията, май няма да излезе скоро извън страната. Свършайки разговора сръбна звучно от кафето и рече"Бах мааму, от бизнес ено кафе не мога да пина!" Компанията състояща се от мъже преобладаващо облечени в потници, къси гащи и джапанки, закимаха разбиращо. Само един по джапанки, къси гащи и яке красноречиво подсмъркна. На другата маса две баби активно водеха социален диалог, касаещ свалените гащи на някого. Точно срещу мен седи нервак, потропва с крак и дрънчи с ключове. Свети Петър репички да яде, на връзката можеше да завиди и надзирател от Алкатраз.
Група младежи седят и гледат тъпо в центъра на масата. Да де, ама на нея няма нищо.
Много ми беше интересно. Дори и да не искам, няма как да не чуеш разговорите. Та се сетих за "Оркестър без име" "Оглушаваме бе Гоше!" В същност ние отдавна сме глухи и в пряк и в преносен смисъл. 
А да, не разбрах кога и как разговора премина от свалени гащи, през Христо Стоичков та акостира до цветята на балкона. Което е по-добрият вариант. И всичко това, на фона на пронизителния писклив смях на застаряваща, но не признаваща това, с тежък вечерен грим "фея". 
Айде хубав ден.
                                                         

вторник, 25 декември 2018 г.

Виртуален дневник 24 Декември 2015


     Седим с половинката, пъшкаме от преяждане и мислено се връщам към онази 1984 година, първата година от нашия самостоятелен живот, като младо семейство.
     

     Беше 24 Декември. За първи път ще посрещаме празниците сами, в наша квартира. Младата булка, тоест аз съм се развъртяла в кухнята, за да докажа на младия съпруг, тоест Митко и синчето – тогава още само Александър, че съм домакиня и половина, ако не перфектна. След консултации с майка, съседки менюто беше съставено – традиционните постни сарми и чушки, тиквеник и венеца на кулинарното ми изкуство – содената питка. Нея оставих за накрая, та да е топла като седнем да вечеряме. Месих, месих, обръщах, душа не ми остана, поставих я в тава оставих я да втаса. Втаса добре. Надупчих с вилица, както правеше баба ми Ценка – лека и пръст - и във фурната. На среден огън. Така, седнах да отморя и от време на време поглеждам. Никакво отваряне на фурната, така ми беше наредено строго. Гледам, питката започва да се надига. Ммм супер, кефя се аз. Започна и да мирише хубаво. Ох кеф! Наду се достатъчно. Изпече се, вадя я аз от фурната и се приготвям да я намажа с вода и да я поръся с шарена сол. И в този сюблимен момент питката каза едно „пуф” и спадна. Получи се нещо приличащо на диск за мятане. Ау, ами сега? Време няма да повторя опита, пък и кой знае какво ще се получи. Както и да е. Идва си половинката, масата наредена, сядаме и той като глава на семейството трябва да разчупи питката.
     Гледа я, гледа я, па по едно време рече:
     -Жена, ще сляза да взема секача от колата, че няма начин да се разчупи това…
     Мислила ли съм тогава, че ще дойде време, в което готвенето ще ми доставя удоволствие? Едва ли. Тогава бях смъртно обидена, а днес всеки Бъдни вечер, като меся питка си припомням тази случка. 
     С малко тъга. По отминалата младост… 
     И с благодарност. 
     Към баба ми, която ме научи да меся, към свекърва ми, която ме научи да точа кори. 

Благодаря!

понеделник, 17 декември 2018 г.

Виртуален дневник 10 Декември 2016


Извади ли се специалната папка, замирише ли на мед и канела, джинджифил и ванилия, значи наближава Коледа. Всеки дом си има изпитани, любими рецепти. И у нас е така. Започва се с меденките, че издържат най дълго.
Всяка жена, влага освен продуктите си и сърцето си, може би за това всички ние имаме спомени от тези празници - свидни, мили, носталгично сладки и мъничко тъжни. Не всички ще седнем на трапезата тази година, някои не са с нас. Но спомена ще е тук, ще си спомняме за тях, ще ги споменаваме с любов. И ще пазим традицията, народ без традиция, го пиши загубен. Ще съберем нашите си обичаи с чуждите празнични. Защото не виждам нищо лошо в това, да обединиш красивото и празнично независимо наше или чуждо. Защото във всичко това влагаме душа и любов.
А за къде сме без душата и любовта?
Пак се размислих, исках да е празнично, ама....
Та и заради това и заради празниците искам да кажа:
Ей хора, загубихме човешкото, освирепяхме, озлобяхме, нека поне в тези дни се върнем към онова кътче в душата, забравено, но все още живо - кътчето, в което сме забутали човечността, съпричастието и обичта. Пък дай Боже, то да не иска да се скрие обратно. Хора има, човеци малко....

















петък, 7 декември 2018 г.

Виртуален дневник 05 Декември 2015


       Никулден. Яде се риба, в частност - шаран.
       Сетих се една история, разказвана ми от мои познати. Действието се развива по онова време - мрачния тоталитаризъм, както сега е модерно да го наричаме. Или много преди 1989 година.
       Та по онова време  си 
беше цял подвиг да си закупиш шаран за празника. Трябваше да имаш търпение или нестандартно мислене, защото се продаваха живи шарани. Та купили си хората жив шаран една седмица преди Никулден, тогава и фризери нямаше, камерките на хладилниците малки, какво да правят хората, напълнили ваната с вода, пуснали шарана вътре, децата радост голяма, хранили го цяла седмица, радвали му се. Живинка, радост за децата. Да де, ама дошъл сакралния ден, тате наточил ножа, ще коли шарана. Отива той към банята и какво да види - децата застанали пред ваната, реват колкото глас имат и през сълзи и сополи викат:
"Няма да ни убиваш рибката!"
        Губи ми се продължението на историята, познатите не живеят вече в София, загубихме се. Децата им сигурно си имат свои деца. Но всеки път пред Никулден се сещам за тази история... Дали е истина или не - не се наемам да твърдя, не съм го видяла с очите си, но напълно е възможно да се е случило.

вторник, 6 ноември 2018 г.

Виртуален дневник 4 Ноември 2017


      За пореден път се убеждавам, че киното е нещо много интересно. А и можеш да научиш неизвестни неща за страната си. 
      Днес научих, че от Варненските покриви се вижда Буздлуджа, че изобщо не е разрушено и запуснато там, ами вътре има секретни подводници и супермодерна апаратура. 
      Че вътре коридорите са едно към едно с коридорите на НДК, а централната зала поразително наподобява залата на Плевенската панорама. Има директен излаз няма и 5 минути плуване към Черно море. А покрива е хеликоптерна площадка.
      Научих също така, че технологиите са толкова напреднали, че от 2 метра картечен пистолет не може да пробие гумена спасителна лодка.
      Ти да видиш.....
      А в същност гледах "Механикът" с Джейсън Стейтъм.

събота, 27 октомври 2018 г.

Виртуален дневник 15 Февруари 2018



Задачка - закачка или спомени от едно време





Беше преди 1989-та година, децата бяха още в градината. Съседите до нас - Генка и Захари работеха на смени и си гледаха двете дечица. Та една вечер, Митко беше 24 часа дежурен, някъде към 20 часа се звъни на вратата. Отварям аз - Захари.
- Абе комшийке, можеш ли да дойдеш да помогнеш, Велко /синчето/ има домашно по математика и не може да се оправим.
Отговорих му, че не съм много силна по математика, ама като сложа децата да спят ще дойда. Приспах децата и отидох у тях.
Захари нервно ходи натам, насам, Велко и Мими /щерката/ седят тихи и кротки. Хващам учебника и започвам да чета условието. Та не помня дословно, ама беше нещо от рода на
За колко време една кола, която се движи с 60 км в час ще измине разстояние от еди колко си километра, като се има в предвид и там още няколко условия. Ама толкова объркано написано, че в един момент се хващам, че съм започнала да изчислявам нещо, което е дадено в условието. Бе въртях суках е не става. По едно време Захари вече крайно изнервен ми казва:
- Комшийке, ти седи при децата, отивам да палА колата и Ше видА за колко време Ше мина тия километри .../следва сочно описание на нечия майка на Байловски диалект/.
И в това време Велко отваря уста и казва
- Тате, другарката / по онова време бяха другарки/ каза, че на когото му е трудно, решението е на другата страница.
Е настана сцена достойна на латиносапунка, Захари настъпва към Велко, Велко се крие зад Мими, аз съм хванала Захари за колана на панталона и го дърпам назад, Захари пустосва майката на Велко, двете деца реват с глас...
Е, размина се само с вербална агресия както му се вика сега.
Минаха години, Сашо стана 4 клас. Прибира се един ден, сяда да учи и в един момент идва и ме моли да му помогна за задача по математика. Авторитетно му казвам:
-Дай да видим тая задача, поглеждам и о небеса! Същата задача!
Веднага отварям следващата страница, ама решението този път го нямаше....
Сашо отиде без домашно, баща му пак беше 24 часа, не посмях да питам Захари за помощ. Беше ловен сезон и той си подготвяше пушката и амунициите. Знае ли човек на къде ще го избие този път...
15.02.2018