Не мислех да пиша продължение но ... Както знаете добре е да не се заричаш, живота определено си знае работата. Причината е чисто и просто една торта. Ще си кажете какво пък толкова има в една торта. Ами има. И то много.
Та да започвам.
Както писах преди, на сватбата се запознахме с Адриан, Хорхе, Лоли и Санти. Като се прибрахме в България, продължихме общуването си чрез Фейсбук. Аз ползвам Гугъл преводач, братовчедите ги няма да ми превеждат. Но имаш ли желание ще намериш начин. И един ден получих линк на рецепта за торта от Лоли. Знаете, имам слабост към сладкишите, то си ми и личи. Преведох съставките, разгледах картинките, гледах клипа на приготвянето на тортата и реших, че ще я правя.
Първия ми опит беше трагичен относно оформянето. Блата е толкова крехък, че дори не можах да махна хартията от дъното. Начупи се. Бързо се видоизмени в нещо като трайфъл но ганаша не достигна и едната част я ликвидирах като кекс... Но частта с ганаша ми хареса.
Та замислих се как да разделя този блат на три части... И изведнъж ми просветна /елементарно но..../, ще пека три блата, самостоятелно. /То пък една философия, ама честно си признавам доста варианти ми минаха през главата, включително и този да изпека един голям но тънък блат и да го разделя на правоъгълни части./
До тук добре. Ама сме в ремонтни условия, работата както беше в застой изведнъж се забърза и ето ти дойде Великден. Бях се зарекла /за кой ли път/ да не правя нищо, само яйца да боядисам, но шило в торба стои ли. И си казах "Е сега ще е!" Дяволската торта, да така се казва. За ден купих продуктите - в Петък - и в Събота сутринта започнах.
Стара къща, всичко има, ама къде е ? Форми за блатовете - две намирам, третата самосиндикално се е затрила някъде, мензурата, с която меря течностите - разграфена през 5 ml - и тя се покрила. Кантарчето и то саботира - свършила му батерията..... Добре, че ги продават по 2, батериите де, та имах резервна. След катерене и слизане по табуретки, ровене из шкафове и гардероби, окомплектовах посудата и започнах.
Забърках сместа за блатовете, застелих формите с хартия за печене и с черпака разливам и деля на три.
Доволна от себе си, загрях фурната и тръгнах да слагам да се пече. Да де, ама кой да ме плесне по врата и да ми каже: "Голяма бяла птицо, в скоби гъско, да беше проверила дали ще влязат и трите форми във фурната на веднъж." Моята фурна е по малка на размер и по закона на Мърфи не влязоха и трите. Имам една решетка, ако бяха две щях да пусна вентилатора и да пека и трите. Няма как, ще се пекат отделно. Да де, ама тук се почна мисленето. В рецептата е указано време съответстващо на един дебел блат. Тук са три тънки. Да внимавам да не ги изсуша пркалено, но пък и да не останат сурови. На всичкото отгоре не съм наясно този третия дали няма да престои и да не бухне при печенето. Малееее, гръмна ми главата.
Както и да е преборих се с блатовете. С ганаша проблем няма.
Сглобих тортата, оставих я в хладилника и се замислих за декорацията.
Великден е, трябва да има яйца. Шоколадови яйца купих за резерва, ако нещо ми дотрябват. Да де, ама тортата кафява, яйцата и те. Трябва по някакъв начин да се отделят та да се вижда. За кокосови стърготини не съм мислила, според мен нямаше да се вържат. Сетих се, че в нашия супер съм виждала бели пурички. Пратих Митко да купува две кутии и натаманих визията.
На другия ден - вече Великден, вадя тортата от хладилника и какво да видя: Ганаша се стегнал - нормално, ама де акъл да се сетя, слагам оградката на тортата, пуричките залепват за момент и след време падат. Айде пак се катеря да намеря кутията с панделките, да вържа оградката. Добре, че от Коледа не съм пипала там и те си стоят на същото място. Вързах панделката, начупих останалите пурички и готово.
На обяд опитахме с Митко по парче и останахме много доволни. Ще се прави пак
А защо тортата е "Дяволска"? Ами според мен защото е дяволски вкусна.
А защо за мен беше важно да я направя тази торта?
Ами важно е. Защото в днешно време, когато всеки се е овълчил и гледа злобно, държи се нагло и арогантно, на другия край на Европа, срещнахме хора, които не познавахме, които срещнахме за първи път, с които е напълно възможно да не се видим повече, които общуваха с нас толкова нормално, по човешки, че за мен те станаха символ на надеждата. Надеждата, че все още има хора, че все още има човеци, което е по-важно.
Адри, Хорхе, Лоли, Санти, благодарим ви, че влязохте в живота ни!
