Ходих да видя внуците и с Ради седнахме на по кафенце и сладки
приказки. От дума на дума минахме към прозаични неща като готвене. И ей така
между другото се сетих една история от моите начални години на кулинар…
И така.
Бяхме млади, ех да му се не види… Колко ме дразнеха преди изрази от този… Все си мислех, че ми дават акъл и омаловажават моя опит. Не, че беше кой знае какъв, ама все пак някакъв опит. А се оказа, че това са всъщност едни мили носталгични спомени, връщащи към хубавото в изминалия ни живот. Та да изляза от размислите и да продължа.
Неделя, преди обяд. Ще готвя боб. По онова време неистово се противях на тенджера под налягане. Още повече за да варя боб. Бях видяла състоянието на кухня точно след гръмване на такава тенджера с боб. Сюрреалистичен интериор, таван и стени в боб, кромид, водни /по точно бульонени/стени или арт инсталация както му се вика сега, капака на печката паднал при излитането на основното летящо тяло – тоест тенджерата, а при приземяването на същото се вдлъбнал… Та клех се аз, че никога няма да използвам такава бомба в къщи и за това по стар Български обичай накисвам боба от вечерта, изхвърлям водата, кипвам го във втора вода изхвърлям и нея за „обезпърдяване” както казва половинката. Дундуркам го като малко дете, моркови, чушки, домат, подправки всичко както му е ред. Накрая след часове готвене изключвам печката и заставам отстрани до мивката да измия посудата. Половинката мине не мине дойде и се базика с моите кулинарни терзания, само споменава боба на баба ми Ценка. Ех, нейния боб никой не можа да го направи. Защото нейната щипка любов е неповторима… В един момент му викам:
- Айде бягай от тука, боба е готов, стига си се заяждал, че ще те плесна най-накрая.
Той ми отговаря:
- Много знаеш ти ще те плесна с джапанката та ще видиш.
Поглеждам го нахилен, не е сериозен, значи не го е приел на сериозно, както си и беше.
За секунда си обръщам погледа към мивката, поглеждам отново към него виждам нахилената му физиономия и летящата към мене джапанка. Инстинктивно се навеждам, джапанката прелита над главата ми и цопва изправена в тенджерата с готовия боб… И двамата застиваме с изумени физиономии… Хем смешно, хем трагично…. Половинката с гузна физиономия отива и изважда джапанката от тенджерата, аз безмълвна сядам на диванчето в кухнята, мивката тече… Тишина.
По едно време Митко се връща от банята и казва:
- Аз не съм гладен нещо, ще хапна само салата… Взе злополучната тенджера и отиде да изхвърля боба.
Та от тогава като ще готвя боб ме питат „С джапанка или без?” Фирмено блюдо.
И така.
Бяхме млади, ех да му се не види… Колко ме дразнеха преди изрази от този… Все си мислех, че ми дават акъл и омаловажават моя опит. Не, че беше кой знае какъв, ама все пак някакъв опит. А се оказа, че това са всъщност едни мили носталгични спомени, връщащи към хубавото в изминалия ни живот. Та да изляза от размислите и да продължа.
Неделя, преди обяд. Ще готвя боб. По онова време неистово се противях на тенджера под налягане. Още повече за да варя боб. Бях видяла състоянието на кухня точно след гръмване на такава тенджера с боб. Сюрреалистичен интериор, таван и стени в боб, кромид, водни /по точно бульонени/стени или арт инсталация както му се вика сега, капака на печката паднал при излитането на основното летящо тяло – тоест тенджерата, а при приземяването на същото се вдлъбнал… Та клех се аз, че никога няма да използвам такава бомба в къщи и за това по стар Български обичай накисвам боба от вечерта, изхвърлям водата, кипвам го във втора вода изхвърлям и нея за „обезпърдяване” както казва половинката. Дундуркам го като малко дете, моркови, чушки, домат, подправки всичко както му е ред. Накрая след часове готвене изключвам печката и заставам отстрани до мивката да измия посудата. Половинката мине не мине дойде и се базика с моите кулинарни терзания, само споменава боба на баба ми Ценка. Ех, нейния боб никой не можа да го направи. Защото нейната щипка любов е неповторима… В един момент му викам:
- Айде бягай от тука, боба е готов, стига си се заяждал, че ще те плесна най-накрая.
Той ми отговаря:
- Много знаеш ти ще те плесна с джапанката та ще видиш.
Поглеждам го нахилен, не е сериозен, значи не го е приел на сериозно, както си и беше.
За секунда си обръщам погледа към мивката, поглеждам отново към него виждам нахилената му физиономия и летящата към мене джапанка. Инстинктивно се навеждам, джапанката прелита над главата ми и цопва изправена в тенджерата с готовия боб… И двамата застиваме с изумени физиономии… Хем смешно, хем трагично…. Половинката с гузна физиономия отива и изважда джапанката от тенджерата, аз безмълвна сядам на диванчето в кухнята, мивката тече… Тишина.
По едно време Митко се връща от банята и казва:
- Аз не съм гладен нещо, ще хапна само салата… Взе злополучната тенджера и отиде да изхвърля боба.
Та от тогава като ще готвя боб ме питат „С джапанка или без?” Фирмено блюдо.
