Моята Италианска мечта - ІІ-ра част - Лидо ди Йезоло, Верона

След чудесния ден във Венеция се отправихме за нощувка в Лидо ди Йезоло. Признавам си нямах  идея какво място е това. Оказа се чудесно градче с невероятна плажна ивица.  Нощувката беше в хотел Серенела. На тиха уличка, в близост до центъра и плажната ивица. Настанихме се и се отправихме хем да разгледаме, хем да си потърсим къде да вечеряме. Освен това ни предупредиха, че ще пристигнем в Рим късно вечерта и не е ясно дали ще има отворено заведение за вечеря. Та да си направим сметка и да си осигурим нещо за вечеря. Разхождайки се по главната улица забелязахме нещо като мини маркет и на връщане влязохме да видим какво можем да си вземем. Все пак цял ден храната ще стои в чантата, времето е топло избора е ограничен. Аз лесно мога да мина с кроасан, ама Митко си е мъж, трябва си му стабилна храна. Та купихме опаковка питки, слайсове колбас и Гауда и приключихме. Оставихме продуктите в стаята и слязохме да отидем в близката пицария за вечеря. Докато разглеждахме менюто, което освен на Италиански беше написано на Английски и Руски си коментирахме какво ни се яде. Една жена от групата се извини, че се намесва, но ни е чула, че говорим за лазаня. Препоръча ни едно заведение на плажа, което не е кой знае колко луксозно, но пък лазанята е чудесна. Послушахме я и се отправихме да го търсим. Слязохме по уличката до плажа – съвсем близко беше стъпихме на пясъка и ето ти първата изненада. Ситен, фин пясък. Все едно прах. Признавам си не бях виждала такъв. Скари за ходене от асфалта до самото море, можеш да не си събуеш обувките и да стигнеш до морето. Е ние се събухме.  Все едно ходехме по пух. Такова беше усещането. Погледнах надясно, после наляво е няма край тази ивица. Огромен плаж. Райониран за всеки хотел, който си е платил за частен плаж, табели указващи кой парцел на кой хотел е, чисто, няма скъсани чадъри и изтърбушени шезлонги.

Намерихме заведението много лесно.  Естествено моята поръчка беше лазаня, на Митко пица, взехме си вино и мезенце. Чукнахме се за здраве , погледнахме се и отпихме.Аз не съм по алкохола, но Митко каза, че виното е хубаво. Ми сигурно, щом като изпих половин чаша и не ми стана зле. Сервитьора се въртеше около нас с дежурните въпроси наред ли е всичко, искаме ли още нещо и резонния от къде сме. Ми резонен, опитвах се да използвам Българо-Италиански разговорник. Казахме му, че сме от България и той ни отговори, че сигурно някой ни е препоръчал заведението, тук не идват Българи без да знаят за него. Това вече беше на Английски с помощта на бурно ръкомахане и от негова и от моя страна. Щото и неговия Английски като моя… Колкото да не остана гладна и да не се загубя…

Донесоха лазанята и пицата. Как ухаеше! Направо устата ми се изпълни със слюнки само от аромата… Права беше жената, лазанята беше превъзходна! Сервитьора стои и ме гледа с интерес. Явно блажената ми физиономия му е казала всичко, защото се усмихна и кимна с глава. Митко не е любител на лазаня, но го накарах да опита, защото ме гледаше с вдигнати вежди. Е и на него му хареса.  До толкова, че поръчахме още една лазаня. Не бях обърнала внимание на грамажа, а и ми се ядеше още. Пък и на другия ден докато пристигнем в Рим ще карам само на едното кафе… Съжалявам само, че не записах името на заведението, ако имам път пак ще отида там. Поне пътя до него помня много добре. На изпроводяк сервитьора благодари за посещението и каза, че се надява при следващото идване пак да ги посетим. Изговори с явно затруднение нещо като „Дофишдание“, на което бодро му отговорих „Ci vediamo“ демек ще се видим и „Чао“. Разговорника е голяма работа. Както се казваше във филма „Топло“ – „Голям човек е дакела!“ та и аз. Ми върши работа, не че с Английския ще имам проблем. Ама друго си е, виждаш как хората срещу теб по друг начин се отнасят, като се опитваш да се разбереш на родния им език. Не че и иначе няма да ти помогнат.

Прибрахме се в хотела, уведомиха ни, че за кабелната телевизия се плаща отделно и се тръшнахме уморени и от ходене и от емоции.

На сутринта слизам долу за закуска. Сега да обясня. Не че се заглеждам кой какво прави, но в много от случаите описани от мен останах потресена от манията да минеш тънко и ако може дори да не плащаш нищо. Не мисля, че чак толкова ще се охарчат, защото след това същите тези хора от автобуса, пазаруваха от последния за Италия  МОЛ до Флоренция  на който спряхме и мъкнеха торби с какво ли не. Само не и с храна. Да екскурзията не е едното ядене и пазар. Достатъчно е да кажа, че от цял автобус близо 50 човека в галерия „Уфици“ бяхме 10-15 най-много. Това е положението.

Та да продължа. Слизам долу, още от рецепцията ухае на прясно изпечени кроасани с масло. Няма как да го объркам. Митко се беше забавил в стаята, сложих му в една чиния няколко кроасанчета, няколко резена колбас и гауда, масло, и седнах да го изчакам. През това време хуните се спуснаха на набег. То хуните даже биха се засрамили. За отрицателно време кроасаните изчезнаха, колбасите и кашкавала също. Маслото и то. Хората не можеха да смогнат да зареждат. Правеха се сандвичи, увиваха се във салфетки и за обяд и за вечеря. Блъсканицата при новата партида пресни кроасани беше невъобразима! Митко дойде, погледнахме столовата и попитах жената на рецепцията може ли да ползваме масичката отвън, тъй като сме пушачи. Тя разреши и погледна чинията. Митко седна, аз отидох направих му чай, за себе си двойно кафе и седнахме на въздух. Е, опушихме го. Въздуха де.

Жената на рецепцията гледаше към столовата все по стреснато, очите и приличаха на чинийките от чашата с кафето ми. От време на време ни поглеждаше. Когато минах да занеса чинията  от закуската, нищо не каза, но на връщане ме попита:

-      Вие няма ли да закусите?

Как да и обяснявам, цялата ми история с вулканите и изригванията по време на път, само и казах, че сутрин пия само кафе.

         Качихме се горе, взехме си багажа, минах през рецепцията да заплатя кабела. Когато попитах какво дължа, жената ми отговори:

-      Вие нищо.

                   Опитах се да протестирам, но така си и остана. Благодарих и си тръгнахме.

В последствие разбрах, че в този хотел отсяда за първи път група нашенски туристи. Явно ще е за последно…

Напуснахме Лидо ди Йезоло и се отправихме към Верона. Монтеки и Капулети. Ромео и Жулиета. Кой не знае за тях. Още повече моето поколение, което не само ги е чело, но е и гледало шедьовъра на Франко Дзефирели. Нищо общо няма този филм с по-късните опити да се филмира това произведение на Шекспир.

Още с влизането в центъра награда ми направи впечатление запазената и реставрирана градска стена със монтирания върху нея часовник. Ми не му е там мястото. Вероятно има история свързана с него, но … После си продължихме по чистите улички изпълнени с усмихнати туристи. В този град никъде, ама повтарям никъде не срещнах не само намръщени, но дори и замислени лица. Всички бяха с една усмивка, която вероятно се дължи на историята за голямата любов, балкона на Жулиета и легендата, за желанията…

И ето пред нас се появява Арена ди Верона.  Мястото строено за гладиаторски борби, по-късно там са се провеждали рицарски турнири, сега е сцена на изкуството. Място, което всеки Българин свързва с оперните ни таланти прославили страната не само в Италия, но и по света. Амфитеатърът, трети по големина в Италия и днес е действаща сцена. Имаше плакати за постановки навсякъде. Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова – има и още но не е нужно да изброявам всички. Арена ди Верона е един от най-добре запазените амфитеатри от античността. През Ренесанса са направени първите опити той да възстанови функциите си и на сцената му отново да се играят представления, а от 1913 г. насам амфитеатърът е място на провеждане на прочутия оперен фестивал във Верона – едно от най-значимите летни музикални събития в Европа.

Площад Ербе един от най-красивите площади в града. С Фонтана, със статуята на Мадоната.  Оглеждайки се попадам на стар познайник. На мраморна колона с лъва на Сан Марко – символ на Венецианската република, от която Верона е била част в продължение на повече от 3 века. Снимах го, все пак сме познати и продължих. Сега площада е действащ пазар. Има всичко. Включително и китайци с техните „произведения“.  Обаче пък се нагледах на дворци. Е, не като по филмите, не като Английските и Френските дворци. Тези тук са по-малки на площ, но пък върху тях са работили изключително талантливи майстори. Всяка една линия е част от нещо, говори нещо. Двореца Мафей е хубава гледка, докато не стигнеш до онова съвременно нещо на покрива, което просто разваля всичко. Със сигурност има причина да е там, но нямаше ли как да се построи така, че да се впише в стила на двореца?

Над площад Ербе се извисява най-високата в града кула (84 м), построена от семейство Ламберти през 1172 г. като символ на тяхната власт и благосъстояние. Позната е освен като Кулата Ламберти и като Кулата с камбаните, защото е

имала 2 камбани, които са известявали жителите на града по различни поводи.

Площад Синьори - поради историческото значение на площада в миналите времена като център на управление на града, на него се намират множество дворци и бивши административни сгради. Запомних само, че тук се намира съда, палацо или двореца на фамилията Скалиджери управлявали Верона, старото кметство.

Тук е и паметника на Данте, на който тук е предоставено убежище след изгонването на поета от Флоренция.

От там полека се придвижихме към гробницата на три поколения херцози Скала от фамилията Скалиджери, която е точно до църквата Санта Мария Антика, която е и домашен храм на фамилията Скала. Изграден е цял комплекс от надгробия с издигнати във въздуха саркофази. 

За първи път виждам такова нещо. За пореден път се убеждавам колко много талант и въображение са имали майсторите, скулпторите, художниците по онова време.  

Като изключим целта на мястото, съграденото е невероятно красиво. 

На герба им е изобразена стълба, по италиански scala /ударението е на първото а/, държана от куче/cane. И тук ми просветна… Израза ми е познат, на Вълчедръм, на стълбите към тавана им казваме скали /ударението е също на буквата а/. Кой ли Италианец се е загубил по Монтанско и какво е станало, та трайно думата е навлязла в нашенския говор?! Няма значение, ама се почувствах все едно на гости у роднини….

И ето ни вече при черешката на тортата или пред къщата на Жулиета. Свод към двора изпъстрен с имена на влюбени от цял свят. Влизаме в малко дворче, точно срещу входа е статуята на младата Жулиета. Според легендата докоснеш ли гърдата и и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. Трудно е да се направи качествена снимка, стълпотворението е голямо. Едва успях да снимам Митко, да кажа, че фотографа в нашето семейство съм аз. Не по задължение, доставя ми удоволствие.

Балкона на Жулиета няма нищо общо с балкона от филма. Там Ромео се изкачва по дърво без никакъв проблем и без да бъде забелязан. Тук, ако го е направил си е истински подвиг. И за изкачване и за незабелязване. Но както навсякъде във Верона и тук витае някакъв духна доброжелателство и усмивки. Всеки си е мечтал за голямата любов, всеки си е представял, че ще посети това специално място с любим човек. Някои изпълниха мечтите си.

Дежурната разходка за сувенири и ето ни вече на път към Рим. Пътувайки по едно време се усещам, че не вървим на Юг, ами на Запад. Бърза справка с картата и табелите по пътя ме увери, че не греша. Пътувахме към Бреша – значително отклонение. Така  и не попитах защо. От Бреша завихме обратно на Югоизток и продължихме. Следя по картата, гледам табелите и по едно време виждам табела – Бусето. И ме загриза отвътре. Бе от къде ми е познато това име, чудих се, чудих се не се сещам. Но вече като видях следващата – Ронколе и свързах двете ми просветна. Минали сме покрай родното място на Джузепе Верди. Любимия ми композитор! Ронколе е доста в страни от пътя, така че ми остана само удоволствието, че съм се сетила навреме.

Пътуването беше добре, нямаше дупки, задръствания, нямаше ремонти. Спирахме колкото да се раздвижим и към 22 часа бяхме пред хотела в едно от предградията на Рим. Настанихме се и излязохме да се раздвижим, доста време седяхме. За късмет имаше отворена пицария и седнахме на вечеря. Този път опитахме фокача, и Римска пица. Поляхме я пак с винце и се прибрахме да почиваме, че на другия ден ни чака ходене и то голямо ходене.

Легнахме си и се заговорихме за изминалия ден. По едно време Митко казва:

-      Жена, ти нали каза да пипна Жулиета по цицата и да си пожелая нещо?

-      Ми да, така ти казах.

-      Ми аз за по-сигурно я пипнах и за гъза с другата ръка.

……………

Вярно беше, като погледнах снимката, едната му ръка е на гърдата, другата протегната отзад.

Не го питах какво си е пожелал, тайната си е тайна.

Моята Италианска мечта - І част - Венеция

             

Преди да започна с пътеписа, ще ми простите едно малко отклонение.

В детството ми никога не съм си мечтала за Италия. Мечтаех си за Гърция и Англия. Минаха години, посетих Гърция, след това създадох семейство и мечтите отидоха на заден план. През 1982 година по телевизията тогава Първа програма даваха сериала „Венеция през зимата“. Това беше първия ми допир, макар и виртуален с Венеция. В спомените ми остана като едно романтично и красиво място, изпълнено с тайни. И незнайно как Венеция се намести трайно в мечтите ми. Не заради гондолите, не заради каналите, а именно заради онова обещание за романтика и тайни. Митко – знаете това е половинката ми – знаеше за тази моя мечта. И от време на време се шегуваше с мен:

         - Жена, казваше ми той - ще те заведа във Велинград.

И започваше да свива пръсти и да изрежда:

          - Първо започва с „В“, второ има вода, трето водата е и топла.

Смеех се и му казвах, че вече съм била там, но това си остана, като една от многото ни семейни шеги.

             Минаха години. И ние един по един станахме на години. Неговата 50 годишнина посрещнахме с близки, приятели и колеги. Имаме чудесни спомени и много снимки.

            Наближи моята 50 годишнина. Митко започна да ми предлага и за нея да направим купон. Хубаво, купон, но все пак имам само едни братовчеди и те са далече в Испания, сестра ми, зет ми и децата им  - с тях винаги можем да се почерпим. Децата ни  - е за тях си е ясно те са на първо място. Приятели и колеги имам много. Не мога да ги поканя всички, финансово не можем да си го позволим, а пък не мога да кажа този ще дойде, този – не. И категорично заявих, че никакви купони не се очертават. Само ще се почерпим с децата.

              Една вечер Митко се прибра от работа и рече:

              - Жена, сигурна ли си, че не искаш да правим купон?

              - Сигурна съм! – отговорих

              - Е тогава сядай на компютъра и търси екскурзия до Венеция!

              Зинах и така си останах с отворена уста. Той ме гледа и ми сочи компютъра. – Сядай и започвай.

              Честно да си кажа хич и не се опъвах. Митко е домошар и много трудно да се навие да пътува някъде. Ходили сме само на почивка в Турция. Седнах и се разрових. На другия ден пак. Намерих една до Венеция. Показах му я и той нарежда:

              - Виж сега само една Венеция не става, виж там наоколо и още нещо.

Разрових се пак и намерих Венеция, Верона и Флоренция. Половинката изслуша информацията, погледна картата, къде точно се намират градовете и авторитетно отсече:

              - Жена, така и така гъз път ще види, давай ще ходим и до Рим.

Е, намерих и такава екскурзия. Вечерта дадох оферта, която беше приета единодушно от него и децата и на следващия ден отидохме в Руал травъл и капарирахме екскурзията.

              До тук добре. Започнах да събирам информация. Все пак в бяла държава ще се ходи, няма да се излагаме пред хората я. Това „Булгар, Булгар“ не е за нас. Разпитах Криси, колежка и приятелка, която беше ходила там и тя ме снабди с доста ценна информация. Включително и с това да си вземем дъждобрани. За да не носим чадъри, ако вали. По-трудно се разглежда, каза тя. И си вземи маратонки, ама не нови, а такива, с които си ходила, защото в Рим ще имате мнооого ходене.

             И така подготвени за положителни емоции се качихме на автобуса и поехме в западна посока.

             Местата ни бяха в края на автобуса предпоследна седалка от страната на вратите. Зад нас седяха майка с момче, което беше много въодушевено и през цялото време слушах информация от къде минаваме, какъв е този град и какви забележителности има. Границата минахме бързо, без проблеми. В Сърбия също като у нас – царевичак, изсъхнали запуснати полета, тук-там се виждаше по някое населено място с унили покриви  - сиви и запуснати. А, да това става през 2011 година. Следвоенна Сърбия. Като наближихме Белград, вече беше друго. За „късмет“ попаднахме в час пик и близо 2 часа се придвижвахме пълзейки със скоростта на охлюв с артрит. Навън жега, ние с климатик и сме добре. Но забелязах завистливите погледи на хората от тамошния градски транспорт. Вееха си с вестници, ветрила и подръчни подходящи материали. Като излязохме от Белград спряхме за почивка и после продължихме нататък. Следващата граница минахме бързо. И от там нататък нямам спомени, защото пътувахме през нощта и придремвахме. Сутринта в 6 бяхме в Триест.

   Спряхме на един паркинг, пушихме по цигара с кафето и се придвижихме към корабчето в Пунта Сабиони. Качихме се и моята приказка започна.

             Заваля. Един ситен противен дъждец, който ни принуди да седим вътре в корабчето. Гледах, снимах каквото можах и благодарях наум на Криси, за съветите за дъждобраните. Доста от хората нямаха нито дъждобрани, нито чадъри. Аз имах и двете. Дъждобран добре, но заради очилата трябва да нося и чадър. Към обяд вече се бях специализирала в правенето на снимки с чадър и очила. Имам в предвид, че съм късогледа, за да направя снимка трябва да сваля очилата за да погледна дали е добре – апарата ми тогава не беше кой знае какъв, телефона ми и той не беше пригоден за много снимане – с другата ръка държа и свалените очила и чадъра, внимавайки хем да хвана добър кадър, хем да не намокря визьора, хем да не изпусна и очилата. Обаче успях. Та слязохме във Венеция, водача на групата ни каза да запомним добре мястото, на което слязохме и часа на тръгване. Ако някой изпусне сборната среща след свободното ни време, да идва направо тук. За по-сигурно теглих едно фото на къщата точно пред стоянката. Дъжда се усилва, хората се разпиляха да си купуват чадъри и дъждобрани.  Тръгнахме към площад Сан Марко. Минавайки през едно мостче ни информираха, че тук от дясно е прочутият Мост на въздишките, който „няма да можете да видите целия, защото е в реставрация“. Видяхме само една малка част от него.  Минахме покрай двореца на Дожите, видяхме къде са съдили Казанова, после разбрахме от къде е избягал и се появихме на площад Сан Марко. Сиво, мокро. Доплака ми се. Толкова мечти и ето ти на. Егати късмета. Митко се чуди какво да направи да ме развесели, аз геройски се хиля уж ми е много весело. Да, ама не. Двете колони в началото на площада са впечатляващи. На едната е бронзовия крилат лъв на Св. Марк, символ на мощта и богатството на Венецианската република, а на другата статуя на св. Теодор първият покровител на Венеция, който пронизва нещо, което на мен ми се видя като крокодил. Но после узнах, колко съм невежа, било дракон. 

Двете  огромни мраморни колони, са били  пренесени от Константинопол през ХІІ век.Въпреки развинтената ми фантазия ми е трудно да си представя как е станало това. Но явно е станало, след като ги видях с очите си и ги пипнах с ръцете си. Отдясно се издига Дворецът на дожите и се вижда част от Базиликата, отляво е ренесансовото здание на Националната библиотека и Кампаниле, а отсреща - Часовниковата кула с "Маврите". Това реално са очертанията на прочутия площад Сан Марко. Застанах между двете колони, вдигнах глава нагоре, към едната, после към другата и се почувствах малка и нищожна. Е нормално, след като узнах, че там където съм стояла, се извършвали екзекуции на престъпници….

             

  Тръгнахме към базиликата Сан Марко. Дъждът започна да намалява, в един момент почти спря.  Минахме покрай прочутото кафе „Флориан“ известно с най-скъпото кафе. Е не само с това. В него пребивавали Гьоте, Байрон, Русо, Хемингуей, Бродски.  И Казанова. Заради него са забранили на жени да посещават кафенето. Ама това не го спряло, той продължил да съблазнява по площада. Да, не са страдали от липса на емоции Венецианците по онова време. Докато чакахме да влезем вече не валеше. Честно казано не ми хареса от вътре. Захлупи ме. За мен Божия храм трябва да те приласкае, да се почувстваш уютно и да те предразположи да се вгледаш в себе си. А тук ми се дощя да изляза по-бързо на въздух. Но отвън си беше много впечатляваща гледка. Пищно и разточително. Показващо богатството и мощта на Венецианците. Не си падам по такива показни работи. Но и не мога да отрека, че е впечатляващо.

Няма да ви занимавам с информация за достойнствата и забележителностите на Венеция. Прекалено много информация и снимки има. Моето е опит за предаване на личните ми впечатления.

Дойде ред и на гондолите. Виждала съм ги на картинки, по телевизията и като дете по панаирите като кичозни атрибути за всяка една уважаваща себе си домакиня в малък по големина град. Първата ми мисъл беше „Боже, приличат на катафалки!“ Черни, с китка на носа, с плюшени червени седалки… Бррр. Тотално крушение на кошницата ми с фантазии… В последствие разбрах, че не съм много далеч от истината. Черния цвят според някои е последица от чумата покосила Венеция.

Но въпреки всичко „Черния лебед“ е един от символите на Венеция. 

Когато стигнахме до Канале Гранде, когато застанах на брега, върху една люшкаща се платформа, когато усетих звуците от скърцането на дървото и шума на водата, тогава с пълна сила усетих какво точно означават изразите „Всичко тече, всичко се променя“.

   

След посещението на моста Риалто ни пуснаха да се разходим самостоятелно. Дежурните сувенири, малка маска, магнитчета и задължителната програма беше изпълнена.

И ето тук вече времето реши да покаже благосклонност – изгря слънце. Разходихме се из малките улички, разглеждахме сградите, чудехме се как живеят местните в стария град, полюбувахме се на возещите се в гондоли хора, е не чухме нито един гондолиер да пее, поседяхме малко в едно паркче и то мъничко и решихме да се върнем на площад Сан Марко, да видим всичко отново. Вече на слънчева светлина.

Пристигайки пред двете колони вече видяхме първата разлика. Гълъбите. Много гълъби летящи, кацнали по земята, по хората. Въпреки забраната за хранене много хора протягаха ръце със храна за гълъби и те доверчиво кацаха по ръцете, по рамената, че и по главите на хората.

Площада беше вече съвсем друг – пълен с усмивки и хубаво настроение. Двореца на Дожите вече сияеше с архитектурните си решения, с дантелените си орнаменти, кафенетата вече бяха разположили масичките и столовете, канейки туристи, базиликата не ми се видя чак толкова предвзето-помпозна. Видяхме вече с други очи кулата от която всяка година полита ангела символизиращ началото на карнавала във Венеция, часовниковата кула. Нейният огромен часовник, украсен със злато и емайл, показва смяната на сезоните, преминаване на слънцето в зодиакалните знаци, времето и лунните фази. Красота! На високия плосък покрив две тъмни бронзови фигури, известни като "Маврите", вече пет столетия удрят с чук по голямата камбана, вследствие на което тя звъни на всеки час. Случихме точно този момент.

Направихме нови снимки, изядохме по един сладолед и бавно тръгнахме към мястото на срещата.

Тъй като нямаше много време, но пък и бяхме подранили седнахме в едно заведение до канала, пред носа ми се люшкаха гондоли, на канала като по чудо се разминаваха лодки, катери, туристически корабчета. Ама пълно, та пълно! Аз пих кафе, Митко реши да опита местната бира. Седим си двамата, пием си питиетата, пушим по цигара зареяли поглед към канала и изведнъж чувам:

-     - Жена това тук е мечтата на всеки катаджия. Да си седи и да глобява.

Те ви и романтика. Качихме се на корабчето и се отправихме към Пунта Сабиони, а от там в Лидо ди Йезоло за нощувка.

Разхождайки се из малките улички виждайки плуващите натам-насам гондоли, лека полека започнах да проумявам защо толкова хора включително и аз си мечтаят за Венеция. Не е кичозността –защото освен красота имаше и откровен кич - и парадирането със финанси и влияние, не е и могъществото на църквата в онези далечни времена. Напускайки Венеция, разбрах къде е магията на този град. В чувствата. В душата си аз исках да се върна пак там. И ако е рекъл Господ пак ще отида.