Избори... и още нещо....

                             

    Поредни избори. И поредни спомени.

    Така, беше отдавна, още работех в Паспортна служба на Мария Луиза. И съответно дежурна в деня на изборите. Всичко се случва.
    Рано сутринта с половинката ще вървим да гласуваме, после ще ме закара с колата до работата, за да успея навреме.

    Зимата ще да е било, защото беше още тъмновато. Пристигаме в училището малко след 7,30. Всички секции отворени, тук там по някой бързащ да гласува, преди да поеме по задачи. Стигаме нашата секция – греда. Стаята затворена, стоят няколко женици и един мъж. Нямало я председателката, не можело да се започне без нея… Стояхме около 10-тина минути и казвам на Митко, че ако още 10 минути не дойде никой да отвори, ще трябва да тръгваме, че ще закъснея. Хеле по едно време идва някакъв мъж и отвори вратата.
    Тогава уцелихме втората греда – няма ток. В цялото училище има ток, в нашата секция няма…. Ясно няма да гласувам…
    Обаче Българския гений е неизтребим. Дойде някакъв чичка и по едно време се показа една от жениците и ме покани да вляза. Аз първа писта влизам с бодра стъпка и ….
    Пълен потрес.
    В стаята продължава да няма ток. На масата седнали жените със списъците. Първата държи фенерче.
    - С коя буква започва името ви?
    - Ми с „Е“.
    - А, в този списък е. Дайте си личната карта.
    Давам личната карта, женицата осветява с фенерчето картата, след това осветява и мен. Започва да обръща листовете с имената с една ръка. С другата свети с фенерчето. Хеле намериха ме.
    Дадоха ми друго фенерче и ме пратиха в тъмната стаичка. А там маса с бюлетини и пликове.     Намерих мойта бюлетина, гласуваше се за още нещо и другата бюлетина дълга, трябва да се сгъне. М, да.
    Слагам фенерчето под мишница, на масата нямаше място, сгъвам бюлетината, слагам в плика и излизам. Отивам до урната.
    Взимат ми фенерчето и ми нареждат да пускам плика в урната, като пак ми осветяват процепа. Да пъхна плика на правилното място.
    Връщам се при жената със списъка, завъртам един подпис на нужното място. Получавам обратно личната карта. Пожелавам лек ден на Диогеновците и си излизам. Слизам до колата и чакам Митко. Пристига и той и някъде около минута се гледаме невярващо…. Не, ама да, ако преобърна лафа на Петко Бочаров.
    Пристигам навреме на работа, още не е време за отваряне. Някаква жена гледа нервно часовника и пристъпва от крак на крак.
    Когато отвори службата и жената влезе, се оказа, че историята още не е свършила:
    - Ох, много Ви моля – казва жената- откраднаха ми личната карта, а аз съм председателка на секционна комисия и не мога да отида без лична карта да отворим секцията…. Какво да правя?
    Поглеждам я невярващо и питам къде е секцията. И чувам с потрес същото училище и същата секция, в която бях гласувала.
    - Спокойно – казвам – госпожа, Вашата секция вече е отворена и вътре обстановката е много романтична…
    - Как така романтична?! – изписка жената
    -Ми така – казвам- няма ток, един носталгичен полумрак от прозорците и вътре светят дискретно две фенерчета…
    Жената зяпна, започна да ме гледа странно, но аз я успокоих с думите:
    - Аз съм първия гласувал в тази секция, не съм със свръхестествени способности, не съм и побъркана…
    Оправихме нещата, извадихме удостоверение и председателката си замина по живо по здраво към Люлин.
    Само че нямаше как да види романтичната обстановка. Междувременно се беше разсъмнало…

 

"Моля"

 

Както обикновено музата ме спохожда някъде по път. Виждам или чувам нещо и ето спомените се връщат. Както знаете с Митко се върнахме в гарсониерата, в която започнахме самостоятелния ни семеен живот. И логично идват спомени от онова време преди повече от 20 години… Историята този път е тъжна, с елементи на размисъл. След прочитането и.

Та започвам.

Отивам към магазина. Слънце грее, между блоковете пълно с дечища, на припек седят набори, тичат кученца… Идилия. Изведнъж от един блок се чува глас. С усилващи се децибели. Началото не беше много ясно но финала беше:
 - …../с повишен тон/ моля те и /вече с истеричен крясък/ ВЕДНАГА!!!!!

Настана тишина. И тая тишина ме върна години назад.

Една сутрин съседката идва да си пием кафето. Децата на градина, Митко на 24 часово дежурство. Гледам я Генчето, нещо я гризе. Питам я какво става и тя с явно неудобство ми казва.

- Ели, ще ти кажа нещо, ама не го вземай насериозно, виж там с Митко се разбери, да не го чуе от някой друг, че може да стане беля.

Оцъклих се. Тя продължи.

- Абе Нада на третия етаж, разправя, че с Гошо – мъжа и сте били любовници….

Сега вече зяпнах. Че и зинах.

Генчето се захили и продължи:

- Да и сте си говорили с пароли за да се разбирате само вие.

Сигурно съм имала много идиотски вид, та тя вече се смееше с глас и вика:

- За някакви мустаци става въпрос.

Плеснах се по челото.

Една вечер прибирах децата от градина. Нада и Гошо седнали на балкона, пийват и замезват. Гошо имаше мустаци. Нада ме заговори, от градина ли, що ли, завърза се разговор. И поглеждайки към Гошо виждам, че му няма мустаците.

-Гошо, къде са ти мустаците?

-А, дадох ги на химическо чистене!

И това си беше.

Прибра се Митко, разказвам му историята, той дори не повярва, че такова може да се случи.

Мина време и един ден срещаме Нада с големи слънчеви очила. Колкото и да бяха големи, не можеха да скрият перманентния грим по лицето и. Разминахме се и с Митко се чудихме какво ли е станало. Разбрахме чак след няколко месеца….

Това вече по разкази на третото лице в неприятната история.

Над Нада живееше една жена с баща си – Буба.

Та една нощ към 3 часа Буба се събудила от силни викове. Ослушала се, било от долния апартамент. Тропала по радиатора – ефект никакъв. По едно време се чуло: „Помощ!“

Буба е ербап жена, слязла долу, чукала по вратата, никой не отворил виковете продължавали. Натиснала дръжката – отворено. Влязла и какво да види:
     Нада просната на дивана, Гошо по гащи я наседнал и хванал за гушата.
     Буба се развикала „Комши какво правиш бе!!!?“ Гошо се освестил и пуснал гърлото на Нада. Тя им се закарала: Големи хора сте, какво правите?“ И чула следното:
     Цяла вечер Нада и Гошо пили. Нада е по-голяма от мъжа си и много го ревнувала. Във всяка жена виждала любовница, във всеки разговор подтекст. Та по някое време, решила, че някаква в Младост 4 му била любовница и след бурни дискусии тръгнала да я търси да и иска сметка. Гошо едва я прибрал към 2,30 часа. Продължили да се карат и нервите на Гошо не издържали.

Буба изпратила Гошо да пуши на балкона, хванала Нада под ръка и я завела в банята да я измие, че имала кръв по лицето. Мила я, мила и по едно време Нада изтърсила:

- Ти какво правиш тук по това време ма? И ти си му любовница!

Буба се опулила и и казала:

- По-добре да го бях оставила да те удуши! – зарязала ги и се прибрала.

Нада  и Гошо не живеят вече тук, децата им също, Буба се омъжи и тя не живее тук.

Генчето се пресели в по-добрия свят…

И само аз се сещам от време на време за участниците в тази тъжна история…
******

Тъжен разказ, не го очаквахте от мен.

Но е така. Живота не е само смях и радост, живота е още много други чувства и емоции. Да се върна към началото и повода да си спомня тази стара история.

Между "Моля" и "ВЕДНАГА" стои едно много малко, но всъщината си огромно по тежест нещо. Наречено любов.
    Когато в живота ви има Любов, има и "Моля". Изчезне ли Любовта се появява"ВЕДНАГА"
    Обичайте се моля.....

Ново име

 Мили приятели,

отдавна ми се върти идеята да сменя името на блога, миш-маши много. Днес във Фейсбук пуснах пост относно любовните романи и една приятелка направо ми поднесе името на тепсия.
Благодаря ти Вероника Николова, кръстнице, почерпката е от мен, дано да се видим скоро.
Та представям ви новите дрехи на стария блог:

Раздумки с Ели