Задушница

     Черешова задушница. Ден, в който почитаме нашите близки, преселили се в другия свят. Ден, в който душите ни се смиряват пред спомена и болката. Ден, в който би трябвало да осъзнаем, че сме човеци, тленни и не вечни.

    От години посещавам гробищните паркове, в единия са моите родители, в другия родителите на Митко. За съжаление не съм ходила отдавна на Вълчедръм, там където почиват моите баба и дядо.
    Думата ми е за тези в София. Гробищата. Още от входа по челото те удрят архитектурни недоразумения - арки, статуи, мрамор и позлата. Че даже покрив и ограда със лилии - символа на Френския кралски двор.... снимки с размера на паметника отпред и отзад. Покойници по гащета, на плажа, на маса с мобилен телефон, коктейл, палми, дамите с бални рокли, бижута, някои с дрехи и грим тип нощна пеперуда, току що прибрала се в къщи. Ангели, плачещи Мадони, Христос разперил покровителствено ръце ...
    Не, повечето не са на Роми, както някои от вас ще предположат.  Често съм виждала и съвсем обикновени и стилни паметни плочи на Роми.
    Думата ми е за друго. Замислих се, каква е целта тези "творби"?
    Его, желание да се покажеш, че си повече от другите или изкупуване на гузна съвест?

    И се сещам за баща ми - и той покойник от много време. 
    На погребението на дядо ми, една от дошлите, която последните месеци създаде куп нерви и проблеми на дядо ми, близка роднина,  през цялото време ходеше и питаше "Ти взе ли си земята?" Беше времената на поземлените комисии и войната между роднини за земя и имоти. 
    Баща ми и дядо ми си имаха трески за дялане, караха се, сдобряваха се, като всички хора. Но тогава баща ми не издържа и директно заби въпрос на жената:
        -Абе ти за какво си дошла тук?
        - Ми да уважа Цено.
    И ето това го помня до ден днешен, ще го помня докато съм жива. Баща ми и отговори:
        - Че ти приживе не го уважаваше, та сега ли ще го уважиш?!

    Всички участници в този разговор са в другия свят. Разбрали са се кой крив, кой прав.
    Бог да прости близките ни, светла им памет.

    Уважението, както и скръбта не се афишират с помпозни гробници.
    Ако приживе не си им го показал, сега е ненужно. Дори и да виждат отгоре, това не е прошка.
    
    Най - вече не е индулгенция.