Виртуален дневник 24 Декември 2015

     Седим с половинката, пъшкаме от преяждане и мислено се връщам към онази 1984 година, първата година от нашия самостоятелен живот, като младо семейство.
     
     Беше 24 Декември. За първи път ще посрещаме празниците сами, в наша квартира. Младата булка, тоест аз съм се развъртяла в кухнята, за да докажа на младия съпруг, тоест Митко и синчето – тогава още само Александър, че съм домакиня и половина, ако не перфектна. След консултации с майка, съседки менюто беше съставено – традиционните постни сарми и чушки, тиквеник и венеца на кулинарното ми изкуство – содената питка. Нея оставих за накрая, та да е топла като седнем да вечеряме. Месих, месих, обръщах, душа не ми остана, поставих я в тава оставих я да втаса. Втаса добре. Надупчих с вилица, както правеше баба ми Ценка – лека и пръст - и във фурната. На среден огън. Така, седнах да отморя и от време на време поглеждам. Никакво отваряне на фурната, така ми беше наредено строго. Гледам, питката започва да се надига. Ммм супер, кефя се аз. Започна и да мирише хубаво. Ох кеф! Наду се достатъчно. Изпече се, вадя я аз от фурната и се приготвям да я намажа с вода и да я поръся с шарена сол. И в този сюблимен момент питката каза едно „пуф” и спадна. Получи се нещо приличащо на диск за мятане. Ау, ами сега? Време няма да повторя опита, пък и кой знае какво ще се получи. Както и да е. Идва си половинката, масата наредена, сядаме и той като глава на семейството трябва да разчупи питката.

     Гледа я, гледа я, па по едно време рече:
     -Жена, ще сляза да взема секача от колата, че няма начин да се разчупи това…
     Мислила ли съм тогава, че ще дойде време, в което готвенето ще ми доставя удоволствие? Едва ли. Тогава бях смъртно обидена, а днес всеки Бъдни вечер, като меся питка си припомням тази случка. 

     С малко тъга. По отминалата младост… 

     И с благодарност. 

     Към баба ми, която ме научи да меся, към свекърва ми, която ме научи да точа кори. 

Благодаря!

Виртуален дневник 10 Декември 2016

Извади ли се специалната папка, замирише ли на мед и канела, джинджифил и ванилия, значи наближава Коледа. Всеки дом си има изпитани, любими рецепти. И у нас е така. Започва се с меденките, че издържат най дълго.
Всяка жена, влага освен продуктите си и сърцето си, може би за това всички ние имаме спомени от тези празници - свидни, мили, носталгично сладки и мъничко тъжни. Не всички ще седнем на трапезата тази година, някои не са с нас. Но спомена ще е тук, ще си спомняме за тях, ще ги споменаваме с любов. И ще пазим традицията, народ без традиция, го пиши загубен. Ще съберем нашите си обичаи с чуждите празнични. Защото не виждам нищо лошо в това, да обединиш красивото и празнично независимо наше или чуждо. Защото във всичко това влагаме душа и любов.
А за къде сме без душата и любовта?
Пак се размислих, исках да е празнично, ама....
Та и заради това и заради празниците искам да кажа:
Ей хора, загубихме човешкото, освирепяхме, озлобяхме, нека поне в тези дни се върнем към онова кътче в душата, забравено, но все още живо - кътчето, в което сме забутали човечността, съпричастието и обичта. Пък дай Боже, то да не иска да се скрие обратно. Хора има, човеци малко....

Виртуален дневник 05 Декември 2015

       Никулден. Яде се риба, в частност - шаран.
       Сетих се една история, разказвана ми от мои познати. Действието се развива по онова време - мрачния тоталитаризъм, както сега е модерно да го наричаме. Или много преди 1989 година.
       Та по онова време  си беше цял подвиг да си закупиш шаран за празника. Трябваше да имаш търпение или нестандартно мислене, защото се продаваха живи шарани. Та купили си хората жив шаран една седмица преди Никулден, тогава и фризери нямаше, камерките на хладилниците малки, какво да правят хората, напълнили ваната с вода, пуснали шарана вътре, децата радост голяма, хранили го цяла седмица, радвали му се. Живинка, радост за децата. Да де, ама дошъл сакралния ден, тате наточил ножа, ще коли шарана. Отива той към банята и какво да види - децата застанали пред ваната, реват колкото глас имат и през сълзи и сополи викат:
"Няма да ни убиваш рибката!"
        Губи ми се продължението на историята, познатите не живеят вече в София, загубихме се. Децата им сигурно си имат свои деца. Но всеки път пред Никулден се сещам за тази история... Дали е истина или не - не се наемам да твърдя, не съм го видяла с очите си, но напълно е възможно да се е случило.