Виртуален дневник 24 Декември 2015

     Седим с половинката, пъшкаме от преяждане и мислено се връщам към онази 1984 година, първата година от нашия самостоятелен живот, като младо семейство.
     
     Беше 24 Декември. За първи път ще посрещаме празниците сами, в наша квартира. Младата булка, тоест аз съм се развъртяла в кухнята, за да докажа на младия съпруг, тоест Митко и синчето – тогава още само Александър, че съм домакиня и половина, ако не перфектна. След консултации с майка, съседки менюто беше съставено – традиционните постни сарми и чушки, тиквеник и венеца на кулинарното ми изкуство – содената питка. Нея оставих за накрая, та да е топла като седнем да вечеряме. Месих, месих, обръщах, душа не ми остана, поставих я в тава оставих я да втаса. Втаса добре. Надупчих с вилица, както правеше баба ми Ценка – лека и пръст - и във фурната. На среден огън. Така, седнах да отморя и от време на време поглеждам. Никакво отваряне на фурната, така ми беше наредено строго. Гледам, питката започва да се надига. Ммм супер, кефя се аз. Започна и да мирише хубаво. Ох кеф! Наду се достатъчно. Изпече се, вадя я аз от фурната и се приготвям да я намажа с вода и да я поръся с шарена сол. И в този сюблимен момент питката каза едно „пуф” и спадна. Получи се нещо приличащо на диск за мятане. Ау, ами сега? Време няма да повторя опита, пък и кой знае какво ще се получи. Както и да е. Идва си половинката, масата наредена, сядаме и той като глава на семейството трябва да разчупи питката.

     Гледа я, гледа я, па по едно време рече:
     -Жена, ще сляза да взема секача от колата, че няма начин да се разчупи това…
     Мислила ли съм тогава, че ще дойде време, в което готвенето ще ми доставя удоволствие? Едва ли. Тогава бях смъртно обидена, а днес всеки Бъдни вечер, като меся питка си припомням тази случка. 

     С малко тъга. По отминалата младост… 

     И с благодарност. 

     Към баба ми, която ме научи да меся, към свекърва ми, която ме научи да точа кори. 

Благодаря!

Виртуален дневник 10 Декември 2016

Извади ли се специалната папка, замирише ли на мед и канела, джинджифил и ванилия, значи наближава Коледа. Всеки дом си има изпитани, любими рецепти. И у нас е така. Започва се с меденките, че издържат най дълго.
Всяка жена, влага освен продуктите си и сърцето си, може би за това всички ние имаме спомени от тези празници - свидни, мили, носталгично сладки и мъничко тъжни. Не всички ще седнем на трапезата тази година, някои не са с нас. Но спомена ще е тук, ще си спомняме за тях, ще ги споменаваме с любов. И ще пазим традицията, народ без традиция, го пиши загубен. Ще съберем нашите си обичаи с чуждите празнични. Защото не виждам нищо лошо в това, да обединиш красивото и празнично независимо наше или чуждо. Защото във всичко това влагаме душа и любов.
А за къде сме без душата и любовта?
Пак се размислих, исках да е празнично, ама....
Та и заради това и заради празниците искам да кажа:
Ей хора, загубихме човешкото, освирепяхме, озлобяхме, нека поне в тези дни се върнем към онова кътче в душата, забравено, но все още живо - кътчето, в което сме забутали човечността, съпричастието и обичта. Пък дай Боже, то да не иска да се скрие обратно. Хора има, човеци малко....

Виртуален дневник 05 Декември 2015

       Никулден. Яде се риба, в частност - шаран.
       Сетих се една история, разказвана ми от мои познати. Действието се развива по онова време - мрачния тоталитаризъм, както сега е модерно да го наричаме. Или много преди 1989 година.
       Та по онова време  си беше цял подвиг да си закупиш шаран за празника. Трябваше да имаш търпение или нестандартно мислене, защото се продаваха живи шарани. Та купили си хората жив шаран една седмица преди Никулден, тогава и фризери нямаше, камерките на хладилниците малки, какво да правят хората, напълнили ваната с вода, пуснали шарана вътре, децата радост голяма, хранили го цяла седмица, радвали му се. Живинка, радост за децата. Да де, ама дошъл сакралния ден, тате наточил ножа, ще коли шарана. Отива той към банята и какво да види - децата застанали пред ваната, реват колкото глас имат и през сълзи и сополи викат:
"Няма да ни убиваш рибката!"
        Губи ми се продължението на историята, познатите не живеят вече в София, загубихме се. Децата им сигурно си имат свои деца. Но всеки път пред Никулден се сещам за тази история... Дали е истина или не - не се наемам да твърдя, не съм го видяла с очите си, но напълно е възможно да се е случило.

Виртуален дневник 4 Ноември 2017

      За пореден път се убеждавам, че киното е нещо много интересно. А и можеш да научиш неизвестни неща за страната си. 

      Днес научих, че от Варненските покриви се вижда Буздлуджа, че изобщо не е разрушено и запуснато там, ами вътре има секретни подводници и супермодерна апаратура. 

      Че вътре коридорите са едно към едно с коридорите на НДК, а централната зала поразително наподобява залата на Плевенската панорама. Има директен излаз няма и 5 минути плуване към Черно море. А покрива е хеликоптерна площадка.

      Научих също така, че технологиите са толкова напреднали, че от 2 метра картечен пистолет не може да пробие гумена спасителна лодка.

      Ти да видиш.....

      А в същност гледах "Механикът" с Джейсън Стейтъм.

Виртуален дневник 15 Февруари 2018

Задачка - закачка или спомени от едно време

Беше преди 1989-та година, децата бяха още в градината. Съседите до нас - Генка и Захари работеха на смени и си гледаха двете дечица. Та една вечер, Митко беше 24 часа дежурен, някъде към 20 часа се звъни на вратата. Отварям аз - Захари.

- Абе комшийке, можеш ли да дойдеш да помогнеш, Велко /синчето/ има домашно по математика и не може да се оправим.

Отговорих му, че не съм много силна по математика, ама като сложа децата да спят ще дойда. Приспах децата и отидох у тях.

Захари нервно ходи натам, насам, Велко и Мими /щерката/ седят тихи и кротки. Хващам учебника и започвам да чета условието. Та не помня дословно, ама беше нещо от рода на

За колко време една кола, която се движи с 60 км в час ще измине разстояние от еди колко си километра, като се има в предвид и там още няколко условия. Ама толкова объркано написано, че в един момент се хващам, че съм започнала да изчислявам нещо, което е дадено в условието. Бе въртях суках е не става. По едно време Захари вече крайно изнервен ми казва:

- Комшийке, ти седи при децата, отивам да палА колата и Ше видА за колко време Ше мина тия километри .../следва сочно описание на нечия майка на Байловски диалект/.

И в това време Велко отваря уста и казва

- Тате, другарката / по онова време бяха другарки/ каза, че на когото му е трудно, решението е на другата страница.

Е настана сцена достойна на латиносапунка, Захари настъпва към Велко, Велко се крие зад Мими, аз съм хванала Захари за колана на панталона и го дърпам назад, Захари пустосва майката на Велко, двете деца реват с глас...

Е, размина се само с вербална агресия както му се вика сега.

Минаха години, Сашо стана 4 клас. Прибира се един ден, сяда да учи и в един момент идва и ме моли да му помогна за задача по математика. Авторитетно му казвам:

-Дай да видим тая задача, поглеждам и о небеса! Същата задача!

Веднага отварям следващата страница, ама решението този път го нямаше....

Сашо отиде без домашно, баща му пак беше 24 часа, не посмях да питам Захари за помощ. Беше ловен сезон и той си подготвяше пушката и амунициите. Знае ли човек на къде ще го избие този път...

15.02.2018

Кушадасъ - хотел Имбат - Септември 2014

 Още един стар опит за пътепис. Обещах да го издиря и пусна. Повече нямам. Не бих се наела да пиша за Джанде Фестивал. Както писах по-долу това беше моето запознанство с Турция, като дестинация за почивка. И с късмета на начинаещия уцелихме джакпот. Тази първа почивка винаги ще остане номер 1 в класацията ми. И в сърцето ми.

Току що научих, че хотел Имбат вече го няма. На негово място щели да построят нов модерен хотел с аквапарк.


Ето го разказа 1:1, както беше пуснат във Фейсбук през 2014 година.

Е, дойде му времето да разкажа и за почивката в Турция. Поредната, трета. Първата беше чудесна – Джанде Фестивал, Кушадасъ…ех то е като първата любов…. Никога не се забравя и всичко следващо се сравнява с нея…. Втората кошмарна –Айвалък Буюк берк –като кошмарен развод. Не толкова от хотела колкото от тур оператора. 
           Та на 5 Септември, бодри бодри се паркирахме на Александър Невски в очакване на тръгването. Дойде автобуса с табела Ориент 99, дойде водачката на групата, започнахме да товарим багажа. Тръгването беше обявено за 14 часа. Извикаха ни по списък, казаха ни номерата на местата и по стара Бъгарска традиция имаше липсващи. Снежа /водачката на групата/ започна да издирва липсващите по телефона. И какво се оказва? Милите ми те, щели да ни чакат едните на Пазарджик, другите на Пловдив. Нищо лошо само да бяха обявили за това във фирмата. Както и да е тръгнахме. И ни тръгна по вода. Ама вода не ти е приказка – небето се продъни. Викам си егати късмета! Преди това рових по какви ли не сайтове за времето в Кушадасъ и прогнозите хич не бяха оптимистични, но надеждата знаете умира последна. Рекох си познаха………. Взехме последните почиващи и давай към границата. Пътуването разкош- Снежа от Ориент 99 е чудесна! Пълна с информация, разказва увлекателно и с лека хумористична жилка в разказа. Обясни подробно за пътуването, за спирките. Понеже бяхме резервираи почивката още преди Нова година местата ни бяха 3 и 4 тоест точно първата седалка зад първата врата, тя седеше от другата страна на пътеката зад шофьора. Говорихме си за какво ли не-много ерудирана и интелигентна жена с невероятно чувство за хумор. 

 Автобуса нов на фирма Акбулут от Кърджали. Шофьорите Митко, двамата Хасановци и четвъртия за съжаление му забравих името – професионалисти-отзивчиви, вежливи, приятелски настроени към пътниците. И Снежа и шофьорите винаги откликваха на нуждите на всички нас. За мониторите на всяка седалка няма да говоря- имаше възможност за гледаш самостоятелно филми или музика ии новини или рекламно клипче. С индивидуални слушалки да не се пречи на останалите.

 Без проблеми минахме границите, имахме късмета да се качим на нов ферибот който за 20 минути ни прехвърли през Дарданелите и в 8,30 на 6 Септември бяхме пред хотел Имбат. Оставихме багажа на рецепцията, регистрираха ни, сложиха ни гривни и ни изпратиха да закусваме докато ни определят стаите. В 10 часа бяхме в стаята. Пак имах късмет – на първия етаж, последния блок в близост до Джандето /сега Ле блу/ най далече от дискотеката! Кеф. Имаше недоволни от стаите в близост до дискотеката. На всичкото отгоре имахме и нещо като дворче с три масички, чадъри и столове зад блока и вечер си пушехме по цигара със сестра ми и зет ми преди да си легнем. Тихо, спокойно без навалица.

 

          Стаята достатъчно голяма, климатик, сейф, хладилник /работещ, щото имало и неработещи/, спалня с нов матрак. Видях го като сменяха бельото. Бельото за 7 дни го смениха 3 пъти. В хладилника 4 малки бутилки вода. Трябва да се зарежда вода всеки ден. Да, ама не. Трябваше да ги подсещам 4 дена ама последните три ми оставяха по 5… Какво ли са си казали тая лудата нема да мъкне. Почистваха всеки ден. Жената не знаеше нищо друго на чужд език освен „Окей, О кей!” Е О кей ама чистеше като у тях си. Бърза, експедитивна и не чистеше като кума Лиса с опашката, ами много съвестно си вършеше работата. Кърпи и хавлии сменяха всеки ден.

 Плажа – малка пясъчна ивица но на фона на другите хотели без пясък си беше добре. Лошото е, че е в ниското и слънце се показва чак след 11 часа и до залез слънце пече там. Сутрин ходехме на басейна. Големия басейн е с две секции дълбока и такава като за мене до гърдите. Аз съм 1,64. И детски басейн. Кърпи за плаж се даваха срещу карти, които получихме на рецепцията при регистрирането. Прилични, чисти. Сутрин като отивахме на закуска ги мятахме на шезлонгите, но имаше и свободни места. Ние искахме да сме заедно та затова „окупирахме” съседни чадъри.

Анимацията –умряла работа. Два пъти водна гимнастика. И това си беше….. Един път турска вечер, един път бинго и последната вечер прощално но за него по късно.

Ресторанта- закуските обилни и разнообразни. За всеки вкус, кеф ти студени колбаси, кеф ти сирена, кеф ти яйца, кеф ти топли колбаси, питки, кифлички, тостове, конфитюри, сладка. Но с топлите напитки са зле. Кафе машина. Кафето слабо, чай не опитах. На обяд и вечеря-много салати, много разядки, супи, основното беше пилешко, телешко, риба, зеленчуци. Пълнените сини домати и тиквички бяха чудесни. Имаше и за вегетарианци доста ястия. Десертите бяха в общи линии едни и същи. Чат пат зависи от кефа на шефа имаше и различни.Плодовете бяха в купи с лед. Не си бяха дали зор да украсят, явно сезона им беше втръснал. Напитките не бяха кой знае колко разнообразни, но става, аз поне бира мога да пия по чаша та нямах претенции. Мъжете наблегнаха на джина.
        Обаче мили Боже все си мислех, че Българина е лош и некултурен турист. Не бях права! Ние бяхме най възпитаните хора! Имаше поляци те са отврат, обаче като дойдоха и румънци ела гледай. Все едно бяхме на сватба у Факултето…. Викове крясъци, пререждат се, бутат се, трупат храна в чиниите, не я ядат, надвикват се един друг от двата края на две събрани маси /щото не могат да са отделно/. Кошмар. Мъж ми е бил свидетел на разговор между някакви на руски-дали са руснаци или други републики не зная. Обаче смисъла е бил „Каква храна Саша!!!!!! Греби, Саша, греби!” И Саша юнашки се е втурнал да гребе храна. Обаче на първата вечер, едно бабе ни скри топката. Гледаме откъм бара се задава едно бабе на около 70 и повече години, зад нея върви сервитьор и носи табла с 4 чаши концентрат и 3 вино. Мина покрай нашата маса, отиде към края на терасата.Направи ми впечатление, че сервитьора беше напушен, но чинно вървеше след нея. Бре бабето се върна покрай нашата маса обратно и тръгна пак към бара, ама се оглежда яко. В тоя момент се усетих, че се е загубило. Минавайки пак покрай нас мъжете го побутнаха /сервитьора/ и му викат „Комши давай тука!” и тогава момчето се отпусна и то се засмя. Продължихме да гледаме а бабата прави тигели и в един момент се спря и се развика „Гизеле! Гизелеее!” Е Гизеле-то беше по млада от нея с около 10 тина години. И всичкия този алкохол за тях двете…. Как няма да се обърка!

Следващото ни преживяване беше в А ла карт ресторанта. Записахме се и се паркирахме навреме. Обстановката приятна, сервитьорите изпънати, усмихнати.

          Настаниха ни на масата и веднага пристигнаха, разстлаха ни салфетките, сервираха вода. Мммм, дотук добре. Полагаше ни се вино, но помолих да ми го сменят с бира нямаше проблем. Донесоха филийки запечени с кашкавал, след това салати. После донесоха едно плато с рибни ордьоври. Разпознахме сьомга, скариди и до там. Имаше още два вида ама като никой не говори друг език освен турски? Рибите остави, ами имаше и нещо, което мъж ми го определи като някакъв вид планктон. Не посмях да го опитам, но не беше планктон със сигурност. Приличаше ми на водорасло…… След това донесоха супа-зеленчукова. Настана време за основното. Можехме да избираме между пица, риба и пиле. Мъжете решиха да ядат риба, сестра ми пиле, а аз като традиционаист и консерватор твърдо реших –пица. Да и не сбърках. Рибата беше с размер на кутия цигари 100 мм, гарнитурата беше един картоф сварен и разделен на 2. Да ама приготвено гурме….. Пилето беше със някакъв странен сос от сирене. И хич не беше гурме, щото се беше поразляло отстрани на чинията. Ма де да знае човек може това да са последните модни тенденции в кулинарията?! А джакпота беше у мен пицата си беше пица. Вкусна и хрупкава. Десерта –тирамису и то не беше лошо. Приключихме и си тръгнахме. Освен мен и сестра ми мъжете си бяха гладни. От там къде по бавно, а към края по бързо в първото заведение да си доядат. Щото предвидиво донесоха десерта когато основния ресторант беше затворил. Явно е имало наплив от дояждащи си след такова преживяване.

В лобито имаше хубаво кафе. Там ходех и да ползвам нет. Имаше в него и на рецепцията.
           В бара на басейна през всичките 7 дни имаше хамбургери, пържени картофки и гофрети. Акохолни и безалкохолни.
Диспенсерите за вода свършваха бързо и не винаги ги зареждаха веднага.
      Капитанския бар

  Последната вечер ни обещаха анимация. Седнахме, хапнахме и зачакахме. По едно време хората взеха да се изнасят. Никой нищо не казва. По късно разбрахме, че анимацията щяла да е не от 20 а от 22 часа, не в ресторанта а в нощния бар и щяло да бъде избор на мис. Е това беше капака на всичко. Безобразна по точно липсваща анимация.
       На следващия ден освободихме стаите в 12 часа, оставихме багажа на рецепцията но не ни свалиха гривните, а ни обясниха, че до пристигането на автобуса можем да ползваме всички услуги на хотела.
Снежа и автобуса бяха точни в 16 часа бяха пред хотела. Тръгнахме към него и в един момент  се усетих, че групата се е уголемила. Докато натоварим багажа се разбра, че някакви Перничани видели че на автобуса пише Ориент 99 и се метнали вътре. Даже бяха адски доволни, че автобуса пристигнал 1 час по рано…..После се усетили, че не са пътували с тази водачка и се смъкнаха.
     На връщане времето беше чудесно, пътувахме добре. Като изключим едни заплеси във фри шопа, които дойдоха 15 минути след обявения час всичко мина добре.

В общи линии не беше лоша почивката. Но сега си обяснявам, че винаги ще сравнявам с Джандето, а тогава всичко беше на ниво и то на високо ниво.

Буюк Берк - Айвалък 2009 година

Това е разказ, писан през далечната 2009 година, след почивка в хотел Буюк Берк в Айвалък. Пускам го в блога, тъй като ме попитаха дали имам разкази и за други почивки.
Та:
Тръгнахме на 4.09 в 20,30 часа от Александър Невски с автобус на фирма Шанс-95.

Автобуса първоначално ни се видя приличен, но в един момент забелязахме, че се движим много бавно. Както и да е стигнахме до границата, минахме за 2 часа и то заради семейство с деца с нередовни документи и продължихме нататък. Автобуса продължи да се движи бавно и на въпроса защо е така ни се отговори, че има ограничение на скоростта в Турция и глобите са солени. Това добре, обаче май се оказа, че ограничението е само за нашия автобус, защото другите ни подминаваха като бърз влак малка гара. В последствие един от пътниците сподели, че е разбрал от шофьора, че толкова си може не надвишихме поне на отиване 65 км/ч. Шофьора беше един а не двама както би следвало да е. Абе за пътниците това не беше автобус а прясно боядисано желязо от неизвестна марка, което въпреки старанието на шофьора се носеше упорито настрани като стар ЗИЛ.

Пътуването продължи 16 часа, миналото лято за толкова пристигнахме в Кушадасъ , който е с 300 км по далеч.

Най накрая пристигнахме. Чакахме да се настаним, но знаехме, че настаняването е след 14 часа. Стаята беше не много голяма за двама човека даже добра, чиста, климатика работеше, имаше мини бар, той също работеше. Попитах за сейф, обясниха ми че трябва да оставя 50 евро депозит и по 1 евро на ден за ползването му. Озадачих се от депозита, но като се качих в стаята и погледнах сейфа се оказа, че не е позициониран стабилно на стената, ами можеш спокойно да си го разнасяш навсякъде. Отказах се от ползването му просто нямаш смисъл.

Отидохме на плажа. Първата неприятна изненада-прекалено малко и доста изпочупени чадъри. Счупени шезлонги, скари толкова стари вероятно донесени от последната буря в края на миналия век.

 За мръсотията по плажа няма да споменавам, защото нея си я правим ние туристите. Но пък и за 7 дни не видях да се чисти. Пълно беше с Българи имах чувството че съм попаднала с една от пенсионерските програми на Масларова. Един нашенец се беше излегнал блажено на шезлонга на шкембето му имаше транзистор и дънеше гръцка музика, три коконки сладко сладко люпеха семки и се състезаваха коя ще плюне по-надалеч, по настрани се състезаваха по хвърляне на костилки от праскови и сливи, а фасовете директно се бучеха по пясъка като оградка.

Вечеряхме нормално, неприятно впечатление ни направи трясъка от чинии събирани от персонала в самата столова директно зад последните маси в двата края но това се понася, просто свикваш. 

Излязохме в градината-малка но добре поддържана. Доста фантазия е имало при подреждането. Дръвчета, храсти, цветя, малки статуи, цветно водоскокче. Ол инклузива е до 23 часа, след това се плаща. Правят се че не разбират много добре какво поръчваш, но когато си категоричен, че няма да го вземеш ти сипват това, което си поръчал.

Легнахме да спим и в 4,55 сутринта ни събуди вой от който ние в просъница се стреснахме ама яко. Оказа се че идва от високоговорители монтирани на стълб до хотела. Първото сутрешно концертиране на местния ходжа. Нормално все пак сме в мюсулманска държава по време на Рамазан. Тъкмо се унесохме и изведнъж се разнесе грохот все едно танкове минават под прозореца. Оказа се че е изгаснал тока и се е включил генератора. Е, такъв ни бил късмета, стаята ни се оказа на стратегическо място между високоговорителите и генератора. А и детския кът за игра с пързалките.

Басейните са два, единия е с детска секция. Като ги гледаш на снимките или на рекламния клип изглеждат едва ли не с олимпийски размери но са малки. Нормално е все пак има огромна пясъчна ивица, странното е, че не е разработена както трябва. Не е поддържана, пустее. Анимация имаше два пъти от 21,30 мини дискотека и от 23 един път Българска вечер и още един път някаква друга. Българската вечер започна ударно- с Азис, мина през вездесъщата Бяла роза, продължи с ранната Глория и още куп неизвестни фолк изпълнения. За разнообрази е пуснаха няколко песни от 60 и 70-те години не на наши изпълнители. Ди джеят и колегата му явно бяха с по-различна сексуална ориентация, тъй като мине не мине пускаха двата химна на гейовете и лезбийките -Ейми Стюарт и Вилидж пипъл. То добре че поне можеше да се танцува на тях.

За храната- разнообразие от салати, закуските също не бяха скромни имаше какво да си избереш, питки, кифлички, обикновен хляб и пълнозърнест също, кашкавал, сирене, варени и пържени яйца, колбаси. Кисело, прясно мляко, чай от машина и кутия с чай на пакетчета, кафе-черно и капучино, сокове и вода. Водата и от машините не ставаше за пиене. Купувахме си минерална вода. В близост до хотела имаше два магазина и беше удобно. Основното ядене беше вкусно но има още какво да се желае. Повечето бяха полуфабрикати-пилешки хапки, кромид лук панирани и пържени. Доста мазно дори и вегетарианските ястия преливаха от мазнина. Използват прекалено много подправки. Един единствен път сервираха скумрия на скара. Десертите бяха едни и същи всеки ден на вечеря и на обяд. Добре че имаше и плодове-дини, праскови, сини сливи, ябълки, грозде. Лошото в случая идва от некоректното отношение на нашия туроператор. Два дни преди тръгването ни се обадиха с предложение да ни преместят в съседния Берк шале-4* без да доплащаме. Ние отказахме но доста хора са се съгласили. На тях им е било казано, че може да ползват услугите на Буюк берк. Кухнята е една и съща, но нашего брата решил, че в нашия хотел има по-голямо разнообрази и се изсипаха да се хранят при нас. Оказахме се с пълна столова, огромна опашка от чакащи с пълни чинии в ръце и опоскани подноси-храната просто свърши. Приборите също. На въпроса какво става, някакъв дядка вероятно нещо като оберкелнер или салонен управител компетентно вдигна рамене- „Сори” и това беше единствената дума на друг език освен турски която чух.

Хигиената е на ниво, чистеха всеки ден. Персонала е или малко или зле обучен защото нашата стая се чистеше между 14 и 16 часа. Нахлуваха три моми през 5 минути с викове „пешкир пешкир” . То нищо лошо само дето да не идваха една по една през интервал от 5 минути. Първата с кърпи за ръце, втората с кърпи за крака и третата с кърпи за баня. После идваха още 2 с прахосмукачка и парцал. Кърпите за плаж са с неопределен цвят и здравината на Самарското знаме след последния бой....

За ескскурзиите организирани от Шанс 95- отидох на една и повече не стъпих. За мой ужас се подлъгах да посетя фабрика за производство на зехтин с обещанието да видим процеса. Като пристигнахме любезно ни се обясни че процес няма да видим защото няма реколта. То вярно маслините бяха зелени ама и аз де да се сетя. Лошото пак си го направихме ние групата. Хората сложили купи с различни по вид маслини да опиташ и да купиш. Като се почна едно ядене на маслини, като невиждали. Ако си бяха взели и хляб щяха да се наядат за обяд...Срам ме хвана честно ви казвам. Разходката с яхта е била ужасна не само че е било чиста гемия ами и с доста неприятни емоции. Добре че не ходих.

Широко рекламирания пазарен ден в Саръмсаклъ и Айвалък си е нещо средно между женския пазар и Илиенци. Но пък ако сте решили да правите зимнина тук му е мястото-какво ли не видях и като зеленчуци и плодове и като подправки!

На тръгване се товариха тенекии /25кг/ с маслини, зехтин, кашони покрити с вестник и овързани с канап, на фри шопа беше още по комично но разказа ще стане още по-дълъг и не касае хотела и агенцията.

Оказа се че автобуса можел и да развие 90 км/ч но пък за сметка на това не се знаеше ще спираме ли някъде и за колко. Пристигнахме си в София, бях безумно щастлива за първи път че почивката ми свърши.

В заключение ще кажа, че не обвинявам никого, избора си беше мой. Не съм тръгнала с голяма кошница, знаех че отивам в нещо като Созопол и Несебър, но за мой ужас се оказах в някое изостанало село през 70-те години. Изостанало и откъснато от света място е Саръмсаклъ. А простотията на Българина, която той държи да покаже на всяка цена и навсякъде с гордото тупане „Булгар, Булгар” е единственото нещо което беше в изобилие.

От сега нататък лично ние никога няма да ползваме услугите на Шанс 95 която е част от Глобус тур. Стига ми и това лято.

Дано да ви е от полза този разказ, надявам се да не съм ви досадила.

Салмакис - Бодрум

Ще се опитам да разкажа по-подробно за пътуването и хотела, може би на някои места ще съм многословна, на някои места по-пестелива. Толкова си мога, ще ме извините.

Пиша нещо като информативен пътепис-житие-битие. Ще го пусна в група за почивка в Турция, така, че ще ми простите описанията на храната. Дано всеки намери нещо за себе си.

Направихме ранно записване, до последно всичко вървеше добре. Дори тръгнахме 15 минути по-рано, всички се бяхме събрали. Час на тръгване 14,45. Взехме останалите почиващи по път и навреме бяхме на границата. Автобуса чист и комфортен, взет под наем от „Ориент 99”.

 Водачката Люба, беше любезна и внимателна, раздаде ваучерите и обясни накратко какво предстои. Нашата граница минахме бързо и експедитивно, но в „ничията земя” чакахме 4 часа. Така и не разбрахме защо, но допълнително два сръбски автобуса махнаха колчетата и се врязаха в колоната. Много нахални.  Използвайки разсейването на нашия шофьор единия се вклини пред нашия автобус. Да, ама в един момент и те самите започнаха да си играят на „Кой е по-по-най?” и едва не се сблъскаха кой да мине пръв. Единия дори се качи с гумите на банкета пред КПП-то. Както и да е минахме и продължихме.

 Задължителната спирка на „Хаджията” и продължихме към Гелиболу.  За късмет, а и поради закъснението, когато пристигнахме веднага се качихме и тръгнахме за Лапсеки. Почти празен ферибот, спокойно пътуване. Бързо преминахме Дарданелите и продължихме вече в Азиатската част на страната. Пътищата хубави, спирахме за почивки редовно. До тук добре, както казва моята приятелка Валя. Даже много добре. Нагласихме се за предстоящата почивка, не сме ходили в Бодрум, а обичаме да посещаваме нови места. Приближихме Кушадасъ и хоп първата изненада. Знаехме, че автобуса е за Бодрум, от разговори на по цигара с други пътници разбрахме, че има и за Дидим.  Но така и не разбрахме, че ще се ходи и до Кушадасъ и ще оставим и там почиващи.  Нищо лошо, минахме, оставихме хората, и тръгнахме отново. И както си седим изведнъж Люба казва:

- Моля, нашите гости за Бодрум да се приготвят за трансфер.

Те ти булка Спасовден. Слязохме ние двамцата с половинката и едни младежи – момче и момиче. Настаниха ни в някакво бусче, Люба ни каза, че ще ни закарат до Бодрум, че там ще има човек от Турския туроператор,  говори нещо с шофьора и айде понесохме се в неизвестна посока, неизвестно с кого. През целия път с половинката си припомняхме но нито той, нито аз не сме чули който и да е нито в офиса, нито Люба да каже, че ще ни местят в друго превозно средство. Напротив, все се казваше, че ще пътуваме за Бодрум… 

Та пътуваме си ние, бусчето ниско, като кола, то и бусче май не беше – две седалки за по трима човека една срещу друга, отзад багажа, нищо не може да видим, та дори и табела да се ориентираме къде сме. Хеле по едно време успяхме да прочетем, че сме на разклона  за Дидим. Това Турците много обичат кръговото движение. Пътуваш, пътуваш и хоп кръгово движение. На най-обикновено на вид кръстовище, не толкова натоварено…  Продължихме си пътуването и по едно време се усетихме, че май сме в Бодрум. Бусчето взе да завива по разни малки улички и хоп спря. Погледнахме – стигнали сме хотела на младежите. Слязоха, пожелахме си приятна почивка и те си влязоха в хотела. Шофьора се заговори с пиколото и когато той взе да ръкомаха указвайки посока, се усетихме, че пита за нашия хотел. Хубаво, тръгнахме, включи GPS, наляво, надясно, нагоре, надолу, изключи го, май се загубихме. Вървим из едни малки сокаци, отстрани месарници с провесени бутове, вътре се кълца мръвка с големи сатъри… Викам си разговаряйки с мъжа ми на ум "Митре, ако ни изхвърли тука загинахме си направо." По едно време пак спря, пак пита, пак му ръкомахаха, пак тръгнахме и хоп, като на кино пред нас се появи хотела. 

Стовариха ни багажа, благодарихме, човека кимна с глава и отпътува.  Беше 11 часа. Влязохме на рецепцията, поогледахме се – никой освен хората на рецепцията и пиколата. Тъй, ще се оправяме сами. Поназнайвам Английски колкото да не се загубя и да не остана гладна. От предишните ми пътувания в Турция, а най-вероятно на такива съм попадала, знаех, че малко говореха на Английски. Но тук хората говореха добре, разбрахме се бързо, сложиха ни гривните и ни изпратиха да почиваме до 14 часа. Седнахме с половинката на сенчица, изпушихме по цигара и слязохме да поразгледаме.  Аз освирепяла от глад защото от закуската предишния ден освен вода нищо друго не бях слагала в устата /на който и хапчета против повръщане по време на път не му помагат, стои гладен!/ изгълтах едно кафе на бара при басейна и вече се отпуснах. Почивката започна.

В 12,30 отидохме да обядваме. И попаднахме на Селяхаттин. Мило, усмихнато момче, настани ни, попита ни на прекрасен Английски сега ли пристигаме и докато си разменяхме приказки, сервира ни ледено студена вода, попита ни сега ли ще поръчаме нещо за пиене или по-късно и ни остави. За храната после, сега за Селяхаттин. В последствие разбрахме, че е бил учител по история, родното му място е някъде към границата с Грузия и Армения. Много разговори водихме с това момче, е, когато беше възможно. Винаги с усмивка, винаги доброжелателен, винаги търпелив. Интересуваше се от къде сме, какво работим, за първи път ли сме в Турция. Преминахме и през други теми, култура, музика, засегнахме и религията в частност пушенето. Беше ни интересно, как така религията им не позволява да се пуши, а наргилетата са почти навсякъде и се използват. Стигнахме до извода, че и при тях и при нас не всеки спазва стриктно всичко. От първия ден, гледахме да седнем на неговите маси. И така до края на почивката. Когато нямаше свободни места /масите бяха навън за пушачи, иначе в залата имаше места винаги/, Селяхаттин ни питаше дали искаме да почакаме да се освободи маса при него или да ни настани на друго място. Казвахме че ще почакаме. Изпращаще ни до бара и си поръчвахме питие. Когато се освободеше маса идваше, вземаше ни напитките и ни настаняваше. Знаеше какво пием и когато приключехме взетите от нас напитки питаше джин,вино или бира?  Бирата за мен и то по една малка нали съм един пияч…. Когато Селяхаттин почиваше ни сервираше неговия приятел Ерсин. Доведе го, да ни го представи. И той беше много приятен човек. Родом и живеещ в Бодрум. И двамата ергени.

Една вечер имаше по-малко хора и се заговорихме със Селяхаттин. Попитах го кога спи? Той ми каза. Лягам в 11, ставам в 5. От 6 часа сутринта съм тук. Имам почивка между 15 и 17 часа. Казва- лягам и заспивам веднага. Е как няма да заспива, такова тичане сутрин, на обяд , на вечеря…. Запитах го дали като свърши сезона, ще се върне да работи като учител, а той поклати глава и каза – учителската заплата е много малка… Познато май… Добре, че хотела е целогодишен и е зает през цялата година, а не само през сезона.

Да си жив и здрав, Селяхаттин, дано да успееш и да намериш щастието си.

Сега за хотела.

Ще ми простите изблиците, но за първи път съм в хотел 5 звезди

Хотела е на тераси, най-високо е рецепцията, лобито, както и а ла карт ресторанта. Него не го и посетихме. Не изпитахме никаква нужда. След това са стаите, в низходящ ред най високо бяха тези с номер 8, слизайки надолу намаляваха… тераса нов блок 5, тераса блок 4… Много стълби, но има и асансьори, така че не е трудно. Като ни настаняваха, пиколото ни поведе към асансьора и направо се опулих като видях че натиска бутон за надолу. Чак после се усетих защо. Та пиколото се оказа с прадядо от Велико Търново.

Стаята ни беше с изглед към морето, двойно легло, климатик, зареден хладилник с безалкохолни, вода и студен чай. Вграден сейф, телевизор с преобладаващо Турски канали, но имаше Немски, Италиански, спортни. Ей така от гъдел ги прехвърлих. Интернет имаше навсякъде из хотела, дори и на плажа. Разбираемо беше претоварен и понякога се губеше връзката. Почистваха всеки ден, кърпи сменяха всеки ден, спалното бельо три пъти. Вода зареждаха всеки ден. Топла вода имаше постоянно. Пиша тези неща, защото на връщане някои хора се оплакаха от липса на топла вода в петзведен хотел в Дидим.

На басейна и плажа свободни шезлонги и чадъри имаше винаги. Независимо по кое време отидеш. Пясъка е едричък има и камъчета. Водата чиста, рибите плуват между хората. Имаше места с камъни, но повечето беше пясък. Така че аква обувките не ги ползвахме. Кърпи може да се вземат и издават в определени часове. На тях работи едно китайче и стриктно си спазва работното време и почивките. И да вметна имаше доста китайци, камериерки, чистачи, един път попаднахме в асансьора с мияч на огледалата… Един от тях кръстосваше плажа и обираше фасовете и боклуците. Ми простотията няма почивен ден, дали е нашенска или чужбинска. На всеки два шезлонга има масичка и гърне за боклука. Какво им пречи да си хвърлят фасовете в гърнето?!

Анимация – сурин на басейна, след обяд на амфитеатъра в градината.

Вечер започва първо с детска дискотека около половин час, след това за големите – турска вечер, кубински ритми,

певец, който като му видах снимката си помислих, че ще е техния Азис, но човека с групата си ни напълниха сърцата с хитове от наше време. Върнахме се в младините си, дежурния избор на мис. Спечели една много сладка баба Англичанка, която се веселеше от сърце с изпълнението на задачите. Всяка вечер нещо различно.

Стигнахме и до храната. Пълно ГГЗ, както казва друга моя приятелка Нели. Преведено  - Гъз глава затрива.

Закуска – каквото ти душа иска – дежурните омлети приготвяни на момента, яйца на очи, варени, бъркани, 5-6 вида сирена, колбаси – техните са меки подобни на телешкия у нас, пържени колбасчета-нещо като кренвирши и наденички, домати, краставички, маслини, конфитюри, млека и за мой потрес пикантен миш маш. И го ядяха чужденците та им пукаха ушите. Кроасани, няколко вида кифлички. И мед – закачена цяла пита и меда се стича в тава отдолу. Гребваш си колкото ти е нужно и си го слагаш върху хляб или кроасан или каквото там искаш. Отделно имаше тостер с хляб за сандвичи, колбас и кашкавал. И доматено пюре. Докато чаках да си направя сандвич видях следното:

Някакъв мъж намаза една филия с доматено пюре, с ножчето взе бучка масло и започнах да се чудя как ще намаже това масло върху доматеното пюре. Да, ама той сложи бучката по средата на филията, върху нея парче кашкавал и захлупи отгоре с друга филия и тя намазана с пюре. Докато чакаше да се запече, той се загледа аз какво правя. Е, знаете филията с масло, малко салам, парче кашкавал и отгоре друга филия с масло. Вдигнах поглед той ме гледаше потресено и каза – Голям сандвич! Мен пък ме досрамя да кажа, че е за мен и му казвам – А, това е за мъжа ми! През това време благоверния идва и той го поглежда с едно такова уважение. Той милия не разбира нищо и после му разказах, та се смя много. Но пък като му казах какъв сандвич си е направил другия мъж се захили още повече.

Чай – турски и на пакетчета, кафе турско, черно, еспресо, капучино. Турския чай и кафе са силни. Опитах го кафето, хареса ми но не обичам утайката, еспресото ми се видя слабичко та пих само черно.

Обяд и вечеря -  е тука изброяване няма. Все нещо ще забравя. Риба всеки ден, дали скара, дали пържена, дали панирана, дали готвена, дали на рибни пръстчета – всеки Божи ден. Половинката си умря от кеф – много обича риба.Постоянни бяха лучени кръгчета, цигара бюрек и спагети. Телешко, дали на кюфтета, дали готвено, пълнени чушки, тиквички, агнешко – готвено, задушено и печено. То се топи в устата, не е овнешко. Пилешко, пуешко, пиде, млечна баница, пържени картофи, гриловани зеленчуци, вегетариански ястия, броколи, брюкселско зеле, много зеленчуци за салата, салати, много видове туршия.  Паниран телешки дроб – фантастичен, както и панирания син домат. За него съжалявам, че само го опитахме. И че не го повториха. Суши – него не опитах, не съм любител на този тип храна.  И тук забелязах нещо, което много ми хареса. Нямаше хора, които си пълнят чиниите и след това храната се изхвърля. То храната не свършваше, когато и да отидеш можеш да си сипеш допълнително. 

Десертите – тук им беше леееко слабото място. Да, имаше разнообразие, но понякога беше само във външния вид и декорацията. И много плодове – смокини, круши, диня, пъпеш, ябълки, праскови, грозде. 6 вида сладолед.

За напитките ще се доверите на половинката. Опита джин, водка, бяло вино и бира. Водката не му хареса, май беше Собиески, другите ги одобри.

Локацията на хотела е чудесна. С водно такси от пристана след съседния хотел – може да се мине по пътечка през територията на съседния хотел – за 15 лири за двама за  10 минути се стига до пристанището в Бодрум. От терасата над основния ресторант се вижда замъка на Бодрум.

С такси поръчано от рецепцията пак до там ни излезе 17 лири. За съжаление замъка беше в ремонт и не можехме да го разгледахме. 

От прословутите мелници не съм много впечатлена. Разходихме се из града, купихме сувенири – определено повечето са кич, китайците са превзели и Бодрум.

Не съм търсила аутлет, нито молове. Целта ни беше почивка като такава. Да поразгледах стоките, но не съм очарована. С триста зора намерихме какво да вземем на внука. Цените са като у нас. Явно бяха реагирали на спада на лирата, повечето веднага казваха цени в евро./ На влизане погледнах цената на баклавата на Хаджията – 28 лири за килограм. На излизане -33 лири за килограм. За 7 дена разлика./ Друг път ще разправям как купихме може би последния живачен термометър в Бодрум и как ни помогна един изселник от Делиормана. Точно така си каза – Делиормана.

За изпроводяк попаднахме и на церемония за сюнет. Ей, какво си помислихте, момчето го бяха качили с традиционна носия на бял кон украсен с панделки и богато украсено седло, зад него духовата им музика, мъже с байраци. Обикаляха от улица в улица. Спрат, изсвирят си парчето, махат с байраците и пак си тръгнат по маршрута. Другото явно ще си го правят където и както си е редно.

Гостите в хотела бяха разнородни, преобладаваха турци, имаше немци, англичани, скандинавци, сърби, хървати. Но нямаше шумни групи, българи бяхме три семейства. Първите си тръгнаха на втория ни ден, вторите на петия. Прословутия представител на Пенисула така и не се появи изобщо. Никой не ни беше казал нищо относно тръгването. Питах в офиса, питах Люба като ни стовариха за трансфер- отговора беше никой не сме забравили, ще ви чакат в хотела да ви съобщят за обратния път. Да, ама не. Никой. Хубаво ще освободим стаята в 12 часа и ще заседнем във фоайето да чакаме. Кого? Годо? В деня преди заминаването се опитахме чрез рецепцията да се свържем с Пенисула, казаха, че началника го няма да се обадим утре. Подивях. Писах на децата да се обадят в офиса на Ориент 99 и да попитат за някаква информация и междувременно ядосана до немай къде намерих във фейсбук Ориент 99  и написах едно меко казано „мило” съобщение. Докато си пишех се децата, ей така си проверих месинджъра и о чудо! В Неделя в 19 часа вечерта ми отговориха, че ще ни вземат да съм спокойна. Пак ядосана им писах, че добре би било да знам евентуално час на тръгване и като бонус номера на автобуса и името на водача. И пак чудо – получих всичката искана информация. В еуфорията не се запитах как така ми дават номер и име на водач, после се усетих, че договора е на мое име, във фейса е изписано името както в договора и от там лесно се проверява.

Отидохме да пием по едно прощално питие, поседяхме на кейчето и се прибрахме. Вървейки по коридора, се усещам, че музиката която чувам ми е странно позната. Излязох на балкона и какво мислите чувам – Едерлези или както  е по-позната у нас от изпълнението на Слави и Ку-ку бенд – „Свети Георги”. Явно в съседния хотел е имало вечер на циганската музика, защото пускаха все техни ритми.

На сутринта, половинката отиде за последно на плаж, аз стегнах багажа и в 12 часа сдадохме картите. Попитах дали ще имам нет след като сме отписани, отговориха ми, че до 16 часа ще имаме. Седнахме във фоайето. До нас лобито. Минава една от Сръбкините, които през цялото време беше до нас на плажа, разбра, че сме Българи но нищо. Сега седна до нас да си поговорим. И защо мислите? Да ни каже, че на лобито имало много хубав кекс и соленки та да си вземем. Казах и че не ям като пътувам, а пия само вода, тя ми вика -  Ми за подарък си вземи, нали е без пари!. Направих се че ще ходя до тоалетната, тя се отправи към лобито. Като се връщам, тя нападнала мъжа ми и му бута някаква картонена чаша в ръката, но той отказва. Идвам и тя ми казва, че искала нещо, ама те го объркали и и дали ядки. Та искаше да ни ги подари за из път. Едва се отървахме, казах и, че съм алергична…

Бяха ни казали час на отпътуване между 12,30 и 13,30. Точно в 13 часа през входната врата, влезе водачката на групата – познах я по баджа с лого на Ориент-99. Виждан. Страхотна жена. Тя изми очите на цялата фирма, защото бяха омазали нещата страхотно.  Освен нас имаше едно друго семейство в автобуса. Благодарение на Виждан, ние научихме доста неща от историята на Бодрум. Тя ни обясни и за церемонията, която гледахме в Бодрум, че е за сюнет. Тръгнахме за Дидим да вземем и други почиващи. В първия хотел всичко точно, във втория стой та гледай. Идват едно семейство, качват си багажа, Виждан я няма. Идва по някое време притеснена и казва: - 4 човека ги няма. Връщам се да ги търся. Час и половина тя търси из хотела, по ресторанти, по плажа е ходила – няма и няма. Идва жената ще припадне от притеснение – червена като домат. Говори по телефона и казва тръгваме за следващия хотел. Тръгваме и тя ни обяснява, че в офиса сбъркали името на хотела и хората били в друг хотел. И като взе да се извинява. Чакай бе жена не си ти виновна, че някой в офиса е спал вместо да работи!  Тя говори с рецепцията на другия хотел – хората там седят и чакат- и от там казали, че ще ги извозят до някаква бензиностанция на края на Дидим и ще ги вземем. Събрахме останалите хора, натоварихме и злополучните гости от бензиностанцията и в 17 часа тръгнахме към границата. Този път чакахме около час ферибот и после границата минахме сравнително бързо. Та в 7 часа сутринта вече бяхме на наша територия. В 11 часа благополучно акостирахме в Младост.
23 часа път… Следващия път със самолет. Където и да е. Половинката ако иска да ходи пеш!

Бях се навила да се разправям с Ориент 99, но това, което направи Виждан, не само с издирването на хората, но и с цялото отношение по време на пътуването обратно, с любезното си и доброжелателно отношение ме накара да не се карам. Но ще ида до там и ще им кажа за цялата неразбория и да вземат най-накрая да се отърват от Пенисула. И в Кушадасъ и в Бодрум никакви ги нямаше.

Благодаря за търпението, надявам се да съм ви предала точно удоволствието от почивката в един невероятен хотел - SALMAKIS BEACH RESORT & SPA 5 *

Много се надявам, че някой ден пак ще се върна там….

Това е една малка част от снимките, повече може да видите в албума ми във Фейсбук:

https://www.facebook.com/eleonora.bozhinova/media_set?set=a.10212793133199993&type=3