Камъни, хляб и още нещо

Метро. Неделя. Някъде около обяд. Дама. Стилно облечена. Е, не чак толкова стилно, но поне прилично. От нея на талази се носи аромат на парфюм. Нито стилно, нито прилично. В ръката с хартиена фирмена торбичка. "Сваровски". До тук добре. Ама после... От торбичката стърчи хляб. До хляба стрък праз. До праза шише от тези, в които се продава оцет.

От сутринта до сега не разбрах целта на цялото това занятие. Да носиш насъщния и съпътстващите му продукти в хартиена фирмена торбичка. С видно лого. "Сваровски"

Какви ли комплекси се избиват?

Изкуството

   

 В една от групите във Фейсбук, се разговорихме на тема досадни съседи. И се сетих за една случка от преди доста години.
     Нанесохме се в нов блок, съседите се опознахме и си допаднахме. И двете семейства бяхме с малки деца, почти връстници, играеха си до едно време. В един момент и децата и родителите се отдръпнаха – е тяхно право е, но запазихме добрите си отношения. До един момент. Тяхната детска стая граничеше с нашия хол, по съвместителство и родителска спалня. Не сме от купонджиите, съобразявахме се, че не сме в къща с двор и ни дели една панелка, през която се чува едва ли не всичко. Та една сутрин се събуждаме от някакви странни звуци идващи от съседите. Поглеждам часовника – 6 часа. Събота. Докато се освестя и осъзная какво става минаха няколко минути. И какво се оказа? Зверско дрънкане на китара. По-скоро някакво удряне по струните за да изкара колкото се може по-силен звук. Както и да е изтърпяхме половин час и се спря. В Неделя – същото. Понеделник – сутринта пак. Вечерта обаче в 23 часа отново. Вторник, Сряда, цяла седмица същото двуразово изстъпление. Звъняхме през деня – не отварят. В почивните дни след едно ранно събуждане вратата най-после се отвори и съседката се показа. Опитахме се внимателно да уредим въпроса, уж се съгласи но всичко си остана по старому. След още няколко дена пак я спипахме на етажната площадка, иначе не отваряха и мъжа ми лееко втвърди тона.      Тогава тя ни ошашави с думите си:
     - Ми вие не спете тука, спете в другата стая! /В детската с децата/
     Половинката и каза, че все пак тук е жилищен блок, а не музикална школа. Тя нищо не отговори и си влезе.
     Резултат никакъв. Дрънкането или според тях музиката продължи. Пак я спипахме, и вече по-твърдо половинката и казва, че ни е писнало. Тя ни отговори с явно пренебрежение, че това е нищо, щели да купуват усилвател. Тука вече Митко избесня и и каза, че ще пуснем оплакване. Тя ни погледна изумено и ми цитира „Оркестър без име”:

     - Божинов, изкуството иска жертви!
     А половинката и рече:
     - Е хубаво, ама защо жертвите трябва да са от наша страна?!
     Тя неразбиращо ни погледна и вдигна рамене с безразличие и поглед, говорещ, че и досаждаме. И тогава последва коронния номер на Митко. С усмивка и тих, но абсолютно заплашителен тон изрече следното:
     - Иванова, ако това бездарие, което ти в майчината си гордост наричаш „изкуство” не спре, при първия удобен случай ще взема кухавелката и ще я навра на твоя Пегъзи Музовски в ….. сещате се къде.
     Е спряха. Но не разбирам и до ден днешен, защо интелигентна жена, завършила Българска и Френска филология се държа по този начин. Вярно е образованието е от значение, но и възпитанието също. А тя беше възпитана жена. Не е живяла в къща, живяла е в блок и е израстнала със същите порядки, които са валидни и до днес за реда в етажната собственост.
     Вече не живеем заедно, срещахме се един път за няколко години. Деца, внуци, темите са ни други. Но като я срещна следващия път, дано се сетя да и припомня тази случка. Надявам се да се посмеем заедно. Все пак това беше част от нашата младост.

    Но до ден днешен ме спохожда мисълта, че попречих на един Български Ерик Клептън да се появи…….

Бележка под черта:
Ако не знаете кой е Пегъзи Музовски вижте тук: https://www.youtube.com/watch?v=AuYurRtlsro

Таратор и още нещо

      За първи път почиваме в Турция. Годината е 2008. Ол инклузив. С половинката си се храним като у нас, нормално. Другите от групата сигурно бяха от Мелмак. Такова количество храна изяждаха, че със сигурност имаха поне по три стомаха минимум. 
      Предпоследния ден половинката ми казва:
      - Жена яде ми се таратор.
      Е да де, ама таратор няма.... Съставки има и половинката реши, ще правя таратор!
      Взе си парчета краставица, една купичка за супа, седна на масата и започна.
      Реже си бавно парчетата на малки кубчета, толкова прецизно, като че ли ще ги носи на изложба. На съседните маси седят семейство Холандци и група Французи. В един момент им стана интересно и престанаха да хвърлят уж разсеяни погледи към нашата маса, ами направо се вторачиха в половинката ми. Разменяли сме по няколко думи на вечеря или като се засечем на плажа, знаят че сме Българи, уважават Митко за това, че е пожарникар, винаги като го срещнат му казват "Hello fireman!" или "Bonjour pompier!"и си личи, че не е ирония. Та сега им е интересно какво прави. А Митко си е табиетлия, бавно и както си му е ред си следва линията...
       Наряза си краставицата, сложи я в купичката. Отиде, донесе си половин купичка кисело мляко. Разбърка млякото с вилица, гребна с лъжицата поогледа както сега му викат консистенцията, донесе чаша студена вода от диспенсъра и я сипа в киселото мляко. Чужденците вдигнаха вежди. Разбърка добре и изсипа млякото в купичката с краставиците. Бавно, бавно разбърка. На него му стана ясно, че е център на внимание и реши да им изиграе етюд. Не поглежда към тях съсредоточен, все едно прави сърдечна операция. Чужденците оставиха приборите и загледаха без притеснение какво следва. Митко сложи сол. Тука вече погледите бяха силно озадачени. Поглеждат ме и мен, аз им се усмихвам и вдигам рамене.                 
       Митко ми вика:
       - Ех, жена, ако имаше и копър. Я виж по тревата може и да има. /Явно не е имало при салатите копър, иначе щеше да вземе/
       Само си представих себе си лазеща из треволяка и му заявих,че ще мине и без копър. Ама с усмивка, като че ли ми предлага ванилов сладолед... /Обожавам го!!!/
       Последно действие на представлението:
       Митко взима лъжицата, гребва от таратора, изяжда го с блажена физиономия и със съблазнителен глас казва:
       - О, да.....
      Чужденците забравят да си затворят устата. Гледат ме въпросителнос едни огромни очи и аз им обяснявам, че това е традиционна българска храна която се нарича "Таратор".
      Закимаха с глави и продължиха да си обядват.
      А половинката доволен от себе си и ефекта, който беше предизвикал си изяде таратора и продължи с другото си любимо ястие - рибата.

Фирмено блюдо

     Ходих да видя внуците и с Ради седнахме на по кафенце и сладки приказки. От дума на дума минахме към прозаични неща като готвене. И ей така между другото се сетих една история от моите начални години на кулинар…
     И така.
     Бяхме млади, ех да му се не види… Колко ме дразнеха преди изрази от този… Все си мислех, че ми дават акъл и омаловажават моя опит. Не, че беше кой знае какъв, ама все пак някакъв опит. А се оказа, че това са всъщност едни мили носталгични спомени, връщащи към хубавото в изминалия ни живот. Та да изляза от размислите и да продължа.
     Неделя, преди обяд. Ще готвя боб. По онова време неистово се противях на тенджера под налягане. Още повече за да варя боб. Бях видяла състоянието на кухня точно след гръмване на такава тенджера с боб. Сюрреалистичен интериор, таван и стени в боб, кромид, водни /по точно бульонени/стени или арт инсталация както му се вика сега, капака на печката паднал при излитането на основното летящо тяло – тоест тенджерата, а при приземяването на същото се вдлъбнал… Та клех се аз, че никога няма да използвам такава бомба в къщи и за това по стар Български обичай накисвам боба от вечерта, изхвърлям водата, кипвам го във втора вода изхвърлям и нея за „обезпърдяване” както казва половинката. Дундуркам го като малко дете, моркови, чушки, домат, подправки всичко както му е ред. Накрая след часове готвене изключвам печката и заставам отстрани до мивката да измия посудата. Половинката мине не мине дойде и се базика с моите кулинарни терзания, само споменава боба на баба ми Ценка. Ех, нейния боб никой не можа да го направи. Защото нейната щипка любов е неповторима… В един момент му викам:
     - Айде бягай от тука, боба е готов, стига си се заяждал, че ще те плесна най-накрая.
     Той ми отговаря:
     - Много знаеш ти ще те плесна с джапанката та ще видиш.
     Поглеждам го нахилен, не е сериозен, значи не го е приел на сериозно, както си и беше.
     За секунда си обръщам погледа към мивката, поглеждам отново към него виждам нахилената му физиономия и летящата към мене джапанка. Инстинктивно се навеждам, джапанката прелита над главата ми и цопва изправена в тенджерата с готовия боб… И двамата застиваме с изумени физиономии… Хем смешно, хем трагично…. Половинката с гузна физиономия отива и изважда джапанката от тенджерата, аз безмълвна сядам на диванчето в кухнята, мивката тече…  Тишина.
     По едно време Митко се връща от банята и казва:
     - Аз не съм гладен нещо, ще хапна само салата… Взе злополучната тенджера и отиде да изхвърля боба.
    Та от тогава като ще готвя боб ме питат „С джапанка или без?” Фирмено блюдо.

МАЛКИЯТ ГРАД И ГОЛЕМИТЕ КОМПЛЕКСИ

След дълъг размисъл реших да включа и малко по-различен вид размисли. Някои са пускани във Фейсбук и доста полемики се водиха, доста обиди се изрекоха. Но това е моето мнение. Никога не съм го крила, не мисля и да го правя. Така че ще сложа нов етикет и който реши, че не му се занимава с битовизми и теми за нещастие свързани с политиката, нека не чете. Няма да агитирам за който и да е, аз съм от тези дето не се водят по сладки обещания и ръководната роля на партията в смисъл щом е казал...., значи е истина и друго няма. За жалост пак казано, много от уродливите неща в този живот са свързани с политическата обстановка и не мога да ги подминавам сякаш нищо няма.
Така че ето първия разказ с нов етикет:
 "Неудобни размисли"

            Сигурно си мислите, че става въпрос за комплексите Люлин, Дружба, Младост? Почти. Малко или много и те имат отношение по темата. Имам в предвид комплекса на човек дъшъл от малко населено място в големия град. Не зная как е в другите градове, но в София съм се нагледала на много. Самата аз съм израснала в малък град и имам много точна представа какво е да се познават всички и да живееш все едно си под постоянно 24 часово наблюдение. Стотици очи те следят, запомнят всяко твое движение, всяка твоя дума, след това стотици крака тичат да разнесат видяното и уж чутото, но в повечето случаи допълнено от собствената им фантазия. Но и от 52 години живея в София и мога да направя сравнението. Та идва човек от такова място. Нищо лошо, всеки има право да си търси препитание навсякъде. Намира си работа, жилище. И започва неговата метаморфоза. Отначало плахо и полека, с течение на времето става съвсем различен човек. Тук е анонимен, никой не го познава, никой не го следи, никой не докладва за него. Чувства се опиянен от свободата. И неусетно от подтиснат г-н Никой в собствените си очи се издига до г-н Някой. И вместо той да се нагоди към правилата на големия град,  изисква големия град да се приигоди към неговото присъствие. Това, което никога не би направил в родното си място, тук за него е необходимост. Да спомена, че не всички са такива, но за жалост преобладават. Първо се започват конфликтите със съседите. Всички според него са злобари, комплексари и се заяждат защото мразят новодошлите.  Защо ги мразят ли? Елементарно Уотсън! Защото им завиждат. Според тях. Защо им завиждат? И те не могат да отговорят. В общи линии отговорите се свеждат до „Защото съм млад, кадърен и имам пари!” Като че ли светът е започнал с раждането на г-н Никой.

Напълно редно е според главния ни герой е да си изхвърлиш фасовете през балкона защото фасовете не са боклук. Така твърдеше една моя съседка. Още по нормално е да забиваш пирон в 23 часа или пък да си пуснеш радиото в 4 часа сутринта и да влезеш да се къпеш но непременно да чуваш едновременно и новините. Така правеше един бивш съсед. Но същият този подаде сигнал в полицията за това, че съседи вдигали шум като разговаряли на балкона и той не можел да спи. Други пък се оплакаха, че правел забележка да не пускат детето да ходи по пода, защото му тропало. Има още много такива примери. И г-Никой, о извинете г-н „Някой в собствените си очи” се превръща в един арогантен и безпардонен простак, един напълно оскотял и освирепял от неизбежната изолация в която попада. Абсолютен аутсайдер, който насочва злобата от собственото си безсилие към останалите. Но едно със сигурност ще научи какво означава думичката „парвеню” и как се отнасят с такива.

            На времето моята баба започваше деня си като излизаше да премете тротоара на улицата пред къщата. Днес никой не прави това. Напротив, съседи оставят боклука си в торби на партера. Друг да им го изхвърли.  Други го изхвърлят направо през балкона. Всички научиха правата си но странно защо забравиха задълженията си. Да живееш в панелен комплекс е нещо, което не всеки иска но няма друг начин поне за повечето от живеещите в София. И всеки един от нас трябва да знае, че не е сам във входа. Има още поне 20 апартамента и не може да се държиш така, че да нарушаваш тяхното право на спокойствие, само защото според теб в твоя апартамент можеш да правиш каквото си искаш. Все още никой не е отменил правилника за вътрешния ред в жилищните кооперации.

QUO VADIS?!

      Отдавна ме сърби езика да си кажа мнението за "световната" новина касаеща редица световноизвестни имена от киното, театъра, музиката, спорта обвинени в насилие срещу жените.         
      Не ме разбирайте погрешно. Ненавиждам насилието под каквато и да е форма - физическо, психическо, та дори и такова, чието название все още не е измислено. Наскачаха някакви световно известни и още по-световно неизвестни имена и се сетиха, че преди 20 и повече години някой си ги бил насилил физически. Възможно е. Но по-възможно е да е нямало нищо такова. Ми да бяха казали още тогава. Че нали са в страната на демокрацията, не в страни с див тоталитаризъм и диктатура. Еле пък там, дето за един поглед накриво се съдят. Нали нямало лоша реклама. Ама тук намирисва на нещо друго. Напират да станат известни, готови са на всичко. И сега ох, аман, ама аз не исках баш така. Нещо от рода на хем боли, хем сърби, хем драго ми е.
      Не им вярвам и това е. Интереса им е по-важен отколкото насилието. Пак казвам има сексуално насилие над жени, отвратително е как се издевателства над някои от тях, ама хайде тези в Холивуд, дето си скачат един на друг в креватите да не ми се пишат боркини и невинни жертви.
      Що се отнася до Джени голото суши и тя в тоя кюп. Сетила се, че я унизили два дена след целувката на Пулев. Ама през тези два дена се хилеше като варена свинска глава. Ако наистина чак тогава се е усетила, Пулев е виновен. Не може да се отнасяш така с мноооого бавно равиващ се човек. Като и гледах постната физиономия на пресконференцията явно много го е закъсала за пари. Е монетата има две страни, сушито ще се изсуши от към мероприятия с известни спортисти. Може да е придобила ефимерна слава, но до тук. Както е била никоя преди, така ще си остане никоя. А Пулев и останалите нашенци да си имат едно наум. Че светът се измени и ако пошляпването по задника преди е било мила задявка, днес не е.

      А повода за днешните ми размисли е подписката да не награждават Ален Делон за цялостно творчество на фестивала в Кан. Някоя си госпожа Маргерита Б. решила, че освен друго Ален Делон бил женомразец.
     Женомразец?!

     Накрая ще цитирам Венци Мицов. Прав е човека.
Много прав!

"„Не се лъжете.
Това, което се случи с Ален Делон не е феминизъм.
Нито е борба за социална справедливост.
Това е истеричният крясък на посредствената тълпа, която желае не да има демокрация и равенство, а диктатура.
Диктатура на скопената реч срещу хората, които имат собствено мнение.
Диктатура на посредствеността, защото гениалността обижда и унижава именно нея.
Диктатура на озъбената маса срещу великите имена.
Това не са феминисти, демократи, либерали или каквито там се зоват.
Това са хунвейбини, които извършват нова културна революция.
Само че днес те не се кълнат в Мао, а в собствената си безмисленост......"

Виртуален дневник 30 Август 2017

Седя в едно кафе в Младост 1, слънчице, кафенце - кеф. Чакам децата да свършат работата и да взема внука. Мисля си колко отдавна не съм ходила да пия кафе някъде... То било интересно!Всичката простотия и селяндурщина е решила да води едновременно телефонни разговори колкото се може по-гръмогласно. Да се види колко са преуспели. Една тетка, даже говори на английски, с мьекащо произношение и убеждава някого, че била само за ден в България. Като и гледам облеклото и компанията, май няма да излезе скоро извън страната. Свършайки разговора сръбна звучно от кафето и рече"Бах мааму, от бизнес ено кафе не мога да пина!" Компанията състояща се от мъже преобладаващо облечени в потници, къси гащи и джапанки, закимаха разбиращо. Само един по джапанки, къси гащи и яке красноречиво подсмъркна. На другата маса две баби активно водеха социален диалог, касаещ свалените гащи на някого. Точно срещу мен седи нервак, потропва с крак и дрънчи с ключове. Свети Петър репички да яде, на връзката можеше да завиди и надзирател от Алкатраз.
Група младежи седят и гледат тъпо в центъра на масата. Да де, ама на нея няма нищо.
Много ми беше интересно. Дори и да не искам, няма как да не чуеш разговорите. Та се сетих за "Оркестър без име" "Оглушаваме бе Гоше!" В същност ние отдавна сме глухи и в пряк и в преносен смисъл. 
А да, не разбрах кога и как разговора премина от свалени гащи, през Христо Стоичков та акостира до цветята на балкона. Което е по-добрият вариант. И всичко това, на фона на пронизителния писклив смях на застаряваща, но не признаваща това, с тежък вечерен грим "фея". 
Айде хубав ден.