Сутрин. Метро.
Полузаспали , недоразсънени пътници.
Ученици вперили поглед в телефоните си. Някои от тях усърдно гледат през прозорците. Какво ли виждат, все пак сме в тунел...
Изведнъж от нечий телефон се разнася бодряшката "Бяла роза". Оглеждам се. Не само аз да отбележа. От чий телефон ли е? Не, че е от значение, ама все пак още не сме се събудили, първосигнално някак си се получава. Впервам поглед в човека отсреща, според мен звъни неговия телефон. Той също се оглежда.
Приятели, не мога да опиша изражението на лицето му в момента, в който осъзна, че това е неговия телефон. Невярващо, изненадано и със започващ да се проявява тих гняв.
М, да.
Вечерта в нечие семейство ще има назидателна строева проверка със съответното разследване за установяване на диверсанта, добрал се до татковия/мъжовия телефон...
Но погледите на хората около мен се промениха, от празно-сънени, станаха усмихнати.
Е, с изключение, разбира се. Но от този момент нататък денят ми беше вече по-слънчев.
Благодарение на една "Бяла роза".
