Този блог беше замислен, като място, на което да разказвам
за случки от живота ми, опитвайки се да придобият приличен, да не кажа
литературен вид, да описвам малобройните ми почивки и пътувания в чужбина,
да взимам отношение по злободневни теми. Да във всеки един мой коментар или
разказ прозира, да не кажа крещи личното ми мнение по дадения въпрос.
До този момент политиката беше умишлено заобикаляна, защото знаех, че ще загубя
много. За тази цел си имах стената във Фейсбук.
Но, както винаги има едно НО… Крещящо, плашещо.
Фейсбук вече не е мястото, на което с удоволствие отделях време. Да има няколко
групи в които пиша с удоволствие и благодаря на Бога, че все още има хора, не
загубили човешкото в себе си.
Но шило в торба не стои.
Така че приятели, ваша воля, дали ще четете тук или
не. Няма да коментирам Ваши коментари, каквото имам да казвам съм казала.
Обяснения не дължа никому. Няма да се обидя дори и да ме изхвърлите от
приятелската си листа.
Та да започна.
Цензурата.
Едно време, по
време на онова нещо, наречено от някои Комунизъм, дето и на сън го е нямало,
ама на много хора им е изгодно да плашат хората с него имаше цензура. И това
беше нещото, което след 10-ти Ноември 1989 година беше посочено като основание
за липсата на свобода на словото, ерго и липсата на свободно волеизявление в
смисъл демокрация. Появиха се хора, които донасяха на властите, кой какво
говорил против тях, против другаря Ленин, против другаря Брежнев, другаря
Живков, против великия Съветски съюз. Че някои слушат Свободна Европа и
упадъчната музика на Битълз, хвалят Запада, мечтаят да живеят там и да не продължавам.
Всички знаем как се живееше с клеймото роднина на врагове на народа. На такива
хора им казваха доносници, агенти на 6-то. И си получаваха облагите за това. След 1989 година бяха заклеймени и
оплюти от всички новоосъзнали се демократично новородили се. Като се сетя само
кои се писаха демократи….. Как тихомълком отсвириха тези, които не се
страхуваха да си кажат мнението право куме та в очите. Да, говоря за
прословутия Русенски комитет и събитията пред Кристал. Да и там имаше членове
на БКП, точно те не се побояха да излязат с
името си и да кажат на властта вие грешите. Къде са сега? Които останаха живи - в
шеста глуха, омерзени и оплюти от същите онези, които ги яхнаха за да излязат
отгоре на вълната и да се докопаят до върхушката, новите активни борци. Този
път срещу комунизма. Нищо, че от този комунизъм са яли и пили до посиране.
Изскочиха стари нереализирали се по онова време комсомолци, драпащи и тогава до
сладки местенце, но не успели, поради заетите от други техни подобия. И се
писаха репресирани. Човек плюещ по комунизма преподавал полит икономика в МВР
школа, където знаем непроверени хора нямаше се писа репресиран. Лили Иванова се
писа репресирана, на първите митинги на СДС виреше двата пръста и пееше до
скъсване. Да давам ли още примери?
Не е нужно.
Защо пиша всичко това? Защото драги ми приятели. Цензурата я има. Навсякъде, по
телевизия, по вестници, по мрежата във Фейсбук. Но по-гадното е, че и
доносниците ги има. Докладват та пушек се вдига. Озверели, оскотели,
по-католици и от папата. По-ревностни съдници и от Бога. Кълнещи наляво и на
дясно, пожелаващи смъртта на всеки, който не е съгласен с техните слова, дали
плод на техния мозък или чужди няма значение. Те са по-опасни от онези доносници, на онези им се плащаше с пари. На тези им се плаща с отровени и съсипани. Души на хора. И те изпитват душевен оргазъм от това.
Свободата на словото, демокрацията пак ги няма. Да мислиш различно от
спуснатите директиви – къде ти? Мислещия човек не е изгоден никому, защото
трудно се управлява. Стадото е друго нещо. Стадо от зомбита още по-изгодно.
Ако си мислите, че дистанционното управление от Съветския съюз се е махнало и
живеете свободно в грешка сте. И сега ви управляват дистанционно, само че от
Запад. На народа спи. И все си мисля, че ако имаше интернет по онова време,
така масово, както днес, Тодор Живков щеше да управлява още и още. Защото
всичкия ербаплък щеше да се излива от компютрите и всички щяха да чакат някой
да им свърши работата. А като не стане да се плюе по скапания народ, който си
заслужавал управниците. Ми заслужава си ги. Щото нищо не прави. Щото всеки се е
свил в собственото си егоистично битие и хич не го интересуват другите. Кой е
виновен не е проблема. Проблема е, че никой не иска да излезе от ефимерното си
комфортно по негови мерки битие. И именно това, драги ми приятели е онова,
което дава възможност и за цензура и за доносници. Нямате топки просто казано. И
все друг виновен, не и вие.
Скоро и аз сигурно ще спра да пиша. Омерзена съм от овчедушието и загубата на
елементарни човешки качества у по-голямата част от хората. Още по-омерзена съм
от пробутването на определено неприемливи за мен неща, видоизменени на нови
ценности.
Фабриката за мечти хлопна кепенците. Не с последните Олимпийски игри, не с
последната Евровизия, дори не с последните награди Оскар.
Фабриката за мечти хлопна кепенците, когато една нация реши, че може да диктува
на цял свят какво да правят в собствените си държави. Дали от Изток или от
Запад няма значение. Важното е, че другите държави не се възпротивиха. Седяха и
си клюцаха по клавиатурите. Ето го резултата.
Бях червена бабичка, бях проклета
гербаджийка, какво ли не бях.
Но аз не бях такава, аз съм тази, която има мнение и най-вече мисли. Кога права, кога
грешаща, все пак мислеща.
Благодаря, че ме прочетохте.
