Реклама, реклама, реклама

         

    Вечеряме с половинката и по закона на Мърфи всичките реклами касаят неразположения в определена част на тялото, която хич не е приятна в този момент. Като по поръчка. Между две хапки минаваме през запек, диария, газове,дамски цикъл,вагинална сухота...
    Половинката е търпелив човек, ама този път не устиска.
    - Бе просъхна тая женица.... Ще и се разплете тарлъка....

ESPAÑA, ZARAGOZA, UNA BODA и още нещо… Втора част

     Малка почивка след Сарагоса и хайде на сбирката.

    Бяхме се разбрали да се видим пред блока на младоженците. В същия блок е и жилището на Зоя и Адриан. Адриан е приятеля и. Пак ни взеха с кола от хотела и ни доставиха по предназначение. Там се напрегръщахме и със Зоя и се запознахме с Адриан. Не знам дали ще повярвате, но и тук усетих същата емоция, както при запознанството със Хорхе. Същото чувство, че това момче е с чиста душа. Запознахме се и с приятелско семейство и то интернационално. Тя Българка, той Португалец, живеят във Франция. В последствие се поопознахме – много приятни хора. Полека лека стигнахме до заведението и там си беше чисто Българска обстановка, смях, шеги, „Наздраве“. Седях до Зоя и Адриан, тя превеждаше и беше много весело. Така и не усетихме кога мина времето.  Тръгнахме към хотела, стигнахме до средата и там Янчо реши да пита една жена за пътя. Отговора беше: Показване с ръка все едно вървиш, съпровождано с „цък“, „цък“, „цък“ завой, „цък“, „цък“, „цък“ и готово…. Та цък, цък, цък и стигнахме.
    На другия ден сутринта посвършихме работата, баба и дядо трябваше да донесат подаръци на внуците, в един МОЛ свършихме и тази работа, обядвахме в едно заведение в Утебо и се прибрахме малко да отпочинем преди сватбата. Оправихме тоалетите, събрахме сили и тръгнахме към черквата, където ще се състои венчавката. По пътя се запознахме с едно семейство Испанци и те от същата сватба. Добре, че момичето говореше Английски та се поразбрахме. Янчо и той говори доста добре, та помагаше на моя туристически Английски. Знаете – колкото да не се загубя и да не остана гладна – това ми е нивото.
    Пристигнахме пред черквата, там вече се бяха насъбрали хора. Погледнах хората и въздъхнах с облекчение – нямаше да се отличаваме, дрес кода беше спазен точно! Мери, златна си!  Пристигнаха приятелите на младоженеца на мотори, по-точно чухме ги, не ги видяхме. Пристигна Хорхе на мотор – всеки си има някаква мечта, неговата е тази. Поканиха ни да влезем и заемем местата си, ние от дясната страна на олтара, роднините на Хорхе от ляво. Влизаме, сядаме към края, там имаше свободни пейки и чакаме. И по едно време идва Рени и казва: Какво правите вие тука? Аз сама ли ще седя отпред? Ставайте и идвайте. И ние, в колона по един, като на премиера, както казваше онази жена „цък“, „цък“, „цък“, хайде на първите три реда….. Ми де да знаем, че местата били за нас…

    Черквата Nuestra Señora de la Asunción - красива, олтара сияе, навсякъде цветя, абе като по филмите. Засвири тиха музика и влезе Хорхе водещ майка си под ръка. След това Зоя и Адриан, след тях три дечица с пръстените и ето по пътеката Боби води Бети. И се почна един рев, аз рева, сестра ми реве, тета реве, Марги….. Ама хем рева, хем клип правя и внимавам да не се чува подсмърчане…. Справила съм се, видях после. Седнаха пред олтара, свещеника започна службата. Нищо не разбирам, но няма значение. Чувството е нереално. Разбирате ли, за първи път нещо подобно изпитах на концерта на Андре Рио в София. Все едно си влязъл в приказка. И не само наблюдаваш, но и участваш.
    Приключи церемонията, излязохме отвън и зачакахме появата на новото семейство. Младежи се строиха в шпалир от двете страни на входа и когато излязоха Бети и Хорхе изстреляха конфети над тях.
    Направихме снимки и тръгнахме към заведението, в което ще се състои тържеството.     Finca El Lebrel e на разстояние около 35 км от Утебо. Води се като място за сватби. Комплекс с хотелска част, голяма градина и ресторантска част с отделно помещение за танци.
    Любезно ни поканиха да влезем, първата част е коктейл. Бар, сервитьори сноваха постоянно и предлагаха най-различни хапки, правеха се снимки на фона на градината. Седнахме на една маса. На тази маса се оказаха Лоли и Санти – родителите на Адриан. Знаехме че в ресторанта ще сме на една маса с тях. Запознахме се. В началото превеждаха Марги или Зоя, после в действие влезе Гугъл преводача. Много ми допаднаха. Мили, приятни, общителни и усмихнати. По едно време се чу музика и влезе състав, в ръцете на един от тях имаше мегафон. Мегафон!  Това беше певеца. И като се започна: близо час и нещо тези хора не спряха. Свиреха и пяха нон стоп. Нещо като нашата Северозападна духова музика. Младежта танцуваше и пееше заедно с тях, включихме се и ние и други хм….по-големички.

    След това се запътихме към ресторанта. От схемата на вратата, разбрахме на коя маса сме. Настанихме се. И се започна. Както си седях изведнъж поглеждам към масата срещу нас и виждам как една девойка лази под нея и излиза от другата страна. Туш! След време се започнаха и други интересни неща, току някой носи нещо на някого, или пък прави нещо. В последствие ни обясниха, че това били задачи, които трябвало да се изпълнят. Интересно. Имаше и още много други неща, но това са твърде лични за празнуващите и не е мястото да се обясняват.
    Настана момента, в който булката с букета тръгна да го даде на евентуално следващата булка. Тук там, обиколи масите и се спря пред масата на сестра си. Подаде и букета /ние със сестра ми пак рев/ и виждаме, как приятеля и коленичи и и предлага брак! Айде още по-голям рев от нас двете. Бащата на булката втрещен, тотално изненадан – едната сватба почти мина, втора се задава.
    Порадвахме се, поревахме още малко и в един момент залата се затъмни.
    Прозвуча музика, от входната врата се показаха силуети, светлината се включи и виждаме Бети и Хорхе. Тя с Испанското знаме на гърба, той с Българското. Ето това, мили приятели беше обещанието, което изпълних  - да донеса Българското знаме. Под виковете на гостите „VIVA ESPAÑA“ и „VIVA BULGARIA” обиколиха няколко пъти залата.
    Почувствах се горда със себе си, дори и микроскопично имах участие в организацията на тази сватба.

    След това бяха танци, смях, шеги.
    Не пропуснахме и да извием едно Българско, нашенското Северозападно "Дунавско хоро" на Дико Илиев. Стана голямо, хубаво хоро, защото на него се хванаха и много Испански гости - млади, по-големи. Това беше по изричното желание на булката - "Дунавското хоро"! Точка! Ние с Митко напуснахме към 4,30, другите останаха до към 5,30. Легнахме си изморени физически, но емоционално още по-свежи.
    Срещнахме нови хора, запознахме се с нови традиции, изживяхме нещо, което не сме и предполагали, че ще изживеем.
    Към 10 часа се събудихме, релаксирахме почти цял следобед и вечерта си легнахме по-рано, че на сутринта рано рано трябваше да тръгваме обратно.
    Пътя не го усетихме, коментирахме и споделяхме емоции. Организацията и на връщане беше перфектна - благодаря Марги и Гоше! Прегърнахме се на аерогарата, взехме си довиждане… Тъжно ни беше. Но колкото и банално да звучи спомените бяха още в нас, през целия път ги прехвърлях един след друг. Толкова преживявах отново и отново всичко случило се, че вулкана не само не се събуди, ами направо изгасна….

    Приятели, още изживявам случилото се. Благодаря на братовчедите за всичко, което направиха за нас през тези дни. Обичаме ви и ни липсвате!  Надяваме се че в лицето на Хорхе и Адриан, на Лоли и Санти сме намерили нови приятели и въпреки разстоянието ще продължаваме да общуваме.

    Нещо като послепис:
    Много снимки няма да пускам, втората част от разказа е твърде лична. Ще пусна снимка на черквата от вътре, снимка на тяхната духова музика, вижда се и мегафона и една изрязана, да не се виждат лица.
 

И последно. Какво каза Митко, след предложението?
- Жена, давай да бягаме, че току виж пак ни оженили…..

ESPAÑA, ZARAGOZA, UNA BODA и още нещо… Първа част

 

    Дойде ред и на поредната история. 
    Преди да започна да кажа: това не е пътепис, няма да разказвам много за забележителностите. Времето ни беше ограничено, имахме определени неща за вършене. Но все пак, да отидем до другия край на Европа и да не видим нищо е непростително. А и се събирахме с братовчедите всички за пръв път от поне 10-тина години. Така че, това е опит за предаване на емоции, породени от срещата с близки на нас хора.
    Започвам.
    Предстоеше ни пътуване в Испания. Знаехме за него още от миналата година. Повода – ами сватба. Българо-Испанска. Ха така….. До сега само съм гледала картинки, снимки, филми за такива сватби. Смеехме се, всички знаете Българския манталитет – да не се изложим пред чужденците. И мен ме знаете – хич не ми пука дали са Българи или чужденци. Да де, но тук нещата не опират до това дали ми пука или не.
    Това е друг свят, в който братовчедите ми са се вписали, те са го избрали да отгледат и изучат децата си, те са приели техните традиции, умело вплитайки и нашите. Тук нещата опират до нашата съпричастност и подкрепа в такъв важен за тях момент. А и още – те са ни оказали чест с поканата да споделим с тях този момент. Няма да ги подведем в никой случай.
    Започнах със събиране на информация – знаех, че ще е вечерна сватба. От там съответно е и валиден дрес код за такава. И някои тънкости относно Испанската сватба. Тук основна роля изигра Мариана Панталеева – огромни благодарности, Мери! Познаваме се от една група във Фейсбук, после станахме лични приятели. Писах и с въпроси и тя и съпруга и подробно ми обясниха абсолютно всичко.Та майната им на всички, които казват, че нямало Фейсбук приятелство. За мен има!!! За жените добре, ама как да напъхаме мъжете ни в костюми насред близо 40 градусова жега… От този, от онзи, от братовчедите, съответно се стигна до варианта официална риза без сако. Добре. Концепцията е ясна, изпълнението вече не е проблем
    Оставаше да изпълня и молбата на младоженката – за нея ще напиша по-късно – и сме готови.
    Още от Януари, благодарение на малкия племеник – благодаря, Миро!, резервирахме хотел и билети до Барселона. За пътя до Сарагоса, се погрижиха братовчедите. И се погрижиха перфектно! На нас ни оставаше само да излезем от летището и да седнем в колите…
    Но да карам подред, това беше увода.

    Та идва сакралния ден 21 Август.
    Ща, не ща, ще се лети…. М, да, знаете имам проблем с пътуването. На самолет съм се возила един път още в далечната младост, като млада булка и то на АН. За незнаещите малък Руски самолет, един от съставящите БГА Балкан модели. По-големите бяха за международни полети. Ние с половинката пътувахме вътрешен полет. Тъй. Ще се пият хапчета, ще се носят пликчета и ще се моля вулкана да спи дълбоко… Срещнахме се със сестра ми и зет ми в метрото, качихме се в техния вагон случайно. После на летището се срещнахме и с другата група от роднини идващи от Монтанско. С кеф послушах нашенска реч. Минахме през контролите и се качихме на самолета. Полета закъсня близо час. Не ми се отрази никак, напрежение нямах. Когато тръгнахме, залепих телефона на прозореца да снимам първото ми излитане. Така се бях заплеснала да не размърдам телефона и да се размаже клипа, че не усетих кой-знае колко от самото излитане. До тук добре, както казва моята приятелка Валя. Не уцелихме време – облачно, почти нищо не се видя. Чат пат облаците се разкъсваха и успях да видя брега на Хърватия, после част от Италия и когато наближихме Барселона.. То и от какво да се буди сутринта пих едно кафе и до кацането около 20 часа това беше всичко.

Излязохме от летището, напрегръщахме се с Боби, Гошко и Бети и се запознахме с Хорхе. Виждала го бях на снимки – Фейсбук и Инстаграм са от полза все пак, не само бели правят, но нищо не може да предаде погледа и усмивката в истинския им вид. Чувството, когато разбираш, че това момче е с чиста душа. Предадох на Бети изненадата и тръгнахме. Излязохме от Барселона и тръгнахме по една от магистралите. Какво да ви разказвам, то нашите в сравнение с техните са като междуселски път. Маркировка, мантинели, асфалт, котешки очи, светлинни съобщения над платното…. Не бях ходила в бяла държава от 2011 година и разликата е огромна. Както каза Гошко и тук се краде, ама не чак толко. Разбирайте като у нас. Спряхме да хапнем  - благодарим Рени! -  и продължихме.

    Сега пак малко отклонение. Знаете, че съм любопитна, че и Мара подробната. От както ни поканиха на сватба, аз разучавам Сарагоса – къде, какво, как. Ако не бяха ни посрещнали на летището и транспортирали до Сарагоса, можех да заведа групата до автогарата, да купим билети и да стигнем до Сарагоса. От Сарагоса до Утебо – крайната цел на пътуването вече щяхме да се ориентираме, защото градския транспорт вече нямаше да работи. Бях разучила кой номер автобус и къде е спирката, от и до Сарагоса. Но, не се наложи, доставиха ни до хотела.

    Хотела и самата сватба щяха да са в Утебо-градче на около 15 км от Сарагоса. Тук живеят младоженците и родителите на Хорхе.
    Хотел Европа, 4 звезди приятен, с много отзивчив персонал, винаги усмихнати, отзоваваха се на всяко питане, решаваха оперативно всяка изникнала ситуация. За съжаление не можехме да опитаме ресторанта им – беше затворен по време на нашето пребиваване, но закуската тип блок маса беше изобилна и разнообразна. Единствения недостатък за нас, беше, че пушенето беше извън хотела до определено място. Но това както разбрахме по-късно беше така навсякъде.
    Пренощувахме и започна програмата. Разходка из Сарагоса. Понеже бяхме 10 човека от България, се разделихме на две групи. Едната ние със сестра ми и половинките ни, другата братовчедите на Боби. Ние с  Гошко и Марги, те с Боби и Рени.

Опс пак отклонение.

 Ми не сте длъжни да ми знаете родословното дърво. Та да обясня.
Боби и Рени са родителите на булката.
Бети е булката, Зоя е сестра и.
Гошко и Рени са мои първи братовчеди.
Марги е съпругата на Гошко.
Дейви е техен син и мой кръщелник.
Свързващото звено е леля ми. Или тета казано по нашенски. Тя е сестра на майка ми.

    Продължаваме. Дойде Гошко, взе ни с колата и ни закара до техния апартамент в Сарагоса. Там ни чакаха Марги, Дейви и тета. Вярвайте ми видях Дейви след 25 години! Мъж, а не малкото момченце, което видях преди да заминат. Поседяхме малко и тръгнахме.
    Нямахме много време да се разхождаме, вечерта имахме събиране – семейството, роднините пристигнали от България, приятели на родителите на булката. Бях направила списък на някои неща и една изненада за Митко. Още докато бяхме у Гошко и Марги направихме заверата и те ми съдействаха напълно и в изненадата и в опазването на тайната
    Първото място, което посетихме беше Католическата катедрала на Сарагоса - Catedral del Salvador - La Seo. На входа се плаща и за допълнителни екстри. Платихме за музея на гоблените и за електронен гид. Но имаше и табели на всичко, е на Испански, но си имахме и преводачи.  Хора, падна ми шапката! Влизала съм в няколко катедрали, в Свети Петър в Рим ми останаха очите от красота, но това тук ме остави без дъх. Не разрешаваха да се снима, но в мрежата има доста снимки, можете да видите. Някаква феерия от дърво, камък, фрески, картини, дърворезби, каменни дантели, цветя от мрамор и позлата…. Нямам думи да опиша красотата и изяществото, което видях там… Сводовете като арки, събиращи се в средата на куполите, завършващи с допълнителни сводчета с геометрични фигури. Ще пусна няколко снимки, но те са от мрежата.

    От самата катедрала се качихме по стълбите в музея на гоблените. Е тук вече зинах. Ма не гоблени – гобленища. От порядъка на 6 х 3 метра! Въпреки реставрацията на някои места се виждаше основата. Как е тъкано това нещо?! Зная, че в ония времена гоблените са се използвали като един вид изолатор от каменната стена, но като си представя замъците и какви зали са били, колко време е било нужно да се изтъче един гоблен, със сигурност в по-богатите замъци не е бил само един…. Имаше и по-малки имаше и картини. Заслужаваше си да се види. И тук не се позволяваше да се снима, за това пак слагам няколко снимки от мрежата.

    Излязохме, а аз още и още изживявах емоциите от видяното. Видяхме Каменния мост, направихме снимки, преминахме през площада пред  Catedral-Basílica de Nuestra Señora del Pilar,не влизахме, оставихме за следващия път, седнахме да обядваме в едно заведение, на въздух, опитахме Испанска кухня, пийнахме Испанска бира, поговорихме си на воля, че на сватбата нямаше да има време и тишина и подължихме. Направихме снимки пред фонтаните, Митко се направи на Атлас, ама нещо не можа да повдигне Земята. Но за сметка на това,  две Япончета му се изкефиха, вдигнаха палци нагоре и се опитаха да повторят позата. Така че, Митре даде своя принос в Японската семейна фотография… Трябваше да побързаме за последното посещение, защото после ни чакаше прибиране в Утебо и приготвяне за събирането на вечеря.

    Тръгнахме уж да ядем сладолед. Братовчедите ще ни водят, там, където имало хубав сладолед. Тук там по уличките, аз бях направила справка, че сме съвсем близо още от преди, в София. И тук вече Гошко и Марги направиха така, че излязохме точно срещу Втора служба на Пожарната в Сарагоса.

Когато казах на Митко, че това е моята изненада за него, видях как се опитваше да се държи –„Нямаше нужда…“- но му стана приятно. А когато разбра, че в същност целта е Музея на пожарната в съседния вход на сградата се предаде. Влязохме вътре, гледах го как очите му спират на всеки един експонат, но когато влязохме в гаража, очите му светнаха. Какво ли нямаше там, от пожарникарски колела, до познатите стълби Магирус, леки коли, талиги, абе много неща. Струваше си да се види. Не знам дали ми вярвате, ама аз бях по-щастлива от Митко, че успях с изненадата-подарък! След това си тръгнахме и наистина хапнахме сладолед. Хванахме автобуса и стигнахме до Утебо и хотела.

Следва втора част...