Виртуален дневник 30 Август 2017

Седя в едно кафе в Младост 1, слънчице, кафенце - кеф. Чакам децата да свършат работата и да взема внука. Мисля си колко отдавна не съм ходила да пия кафе някъде... То било интересно!Всичката простотия и селяндурщина е решила да води едновременно телефонни разговори колкото се може по-гръмогласно. Да се види колко са преуспели. Една тетка, даже говори на английски, с мьекащо произношение и убеждава някого, че била само за ден в България. Като и гледам облеклото и компанията, май няма да излезе скоро извън страната. Свършайки разговора сръбна звучно от кафето и рече"Бах мааму, от бизнес ено кафе не мога да пина!" Компанията състояща се от мъже преобладаващо облечени в потници, къси гащи и джапанки, закимаха разбиращо. Само един по джапанки, къси гащи и яке красноречиво подсмъркна. На другата маса две баби активно водеха социален диалог, касаещ свалените гащи на някого. Точно срещу мен седи нервак, потропва с крак и дрънчи с ключове. Свети Петър репички да яде, на връзката можеше да завиди и надзирател от Алкатраз.
Група младежи седят и гледат тъпо в центъра на масата. Да де, ама на нея няма нищо.
Много ми беше интересно. Дори и да не искам, няма как да не чуеш разговорите. Та се сетих за "Оркестър без име" "Оглушаваме бе Гоше!" В същност ние отдавна сме глухи и в пряк и в преносен смисъл. 
А да, не разбрах кога и как разговора премина от свалени гащи, през Христо Стоичков та акостира до цветята на балкона. Което е по-добрият вариант. И всичко това, на фона на пронизителния писклив смях на застаряваща, но не признаваща това, с тежък вечерен грим "фея". 
Айде хубав ден.