Виртуален дневник 24 Декември 2015

     Седим с половинката, пъшкаме от преяждане и мислено се връщам към онази 1984 година, първата година от нашия самостоятелен живот, като младо семейство.
     
     Беше 24 Декември. За първи път ще посрещаме празниците сами, в наша квартира. Младата булка, тоест аз съм се развъртяла в кухнята, за да докажа на младия съпруг, тоест Митко и синчето – тогава още само Александър, че съм домакиня и половина, ако не перфектна. След консултации с майка, съседки менюто беше съставено – традиционните постни сарми и чушки, тиквеник и венеца на кулинарното ми изкуство – содената питка. Нея оставих за накрая, та да е топла като седнем да вечеряме. Месих, месих, обръщах, душа не ми остана, поставих я в тава оставих я да втаса. Втаса добре. Надупчих с вилица, както правеше баба ми Ценка – лека и пръст - и във фурната. На среден огън. Така, седнах да отморя и от време на време поглеждам. Никакво отваряне на фурната, така ми беше наредено строго. Гледам, питката започва да се надига. Ммм супер, кефя се аз. Започна и да мирише хубаво. Ох кеф! Наду се достатъчно. Изпече се, вадя я аз от фурната и се приготвям да я намажа с вода и да я поръся с шарена сол. И в този сюблимен момент питката каза едно „пуф” и спадна. Получи се нещо приличащо на диск за мятане. Ау, ами сега? Време няма да повторя опита, пък и кой знае какво ще се получи. Както и да е. Идва си половинката, масата наредена, сядаме и той като глава на семейството трябва да разчупи питката.

     Гледа я, гледа я, па по едно време рече:
     -Жена, ще сляза да взема секача от колата, че няма начин да се разчупи това…
     Мислила ли съм тогава, че ще дойде време, в което готвенето ще ми доставя удоволствие? Едва ли. Тогава бях смъртно обидена, а днес всеки Бъдни вечер, като меся питка си припомням тази случка. 

     С малко тъга. По отминалата младост… 

     И с благодарност. 

     Към баба ми, която ме научи да меся, към свекърва ми, която ме научи да точа кори. 

Благодаря!