Моята Италианска мечта - V-та част - Флоренция

Последен ден от моята Италианска приказка. Флоренция. Освен „Флорентинското щастие“, което играехме като деца, знаех само за галерията „Уфици“. Още при записването за екскурзията заплатих за посещение в галерията. Това беше една от моите мечти.

Е, взехме си довиждане с любезните домакини от хотела, пожелаха ни да ги посетим пак /съответно историята със закуската се повтори за пореден път, та се чудя дали само на нас ни пожелаха да се видим пак…/. Дано, мястото много ни хареса. И потеглихме към Флоренция -главен град на областта Тоскана и столица на провинция Флоренция. На река Арно. И до тук с географията.

Първата ни спирка беше църквата Санта Кроче и площада пред нея. Площада всъщност не го видяхме в целия му блясък, защото щеше да има някакъв фестивал ли, концерт ли не помня вече и се строеше сцена.

Тук ще отворя малка скоба и ще ви запозная с нашия гид във Флоренция – Славомир. Ето това е гид. Ерудиран, любезен, увлекателно разказващ, вмъквайки в разказите си и любопитни факти, увличайки ни да търсим скритите знаци по картини и статуи, като подсказваше така, че да се замислим и да търсим на необичайно място. Раздаде ни слушалките и започна нашето пътешествие по този неповторим по архитектура, история, красота и емоции град.

Та за Санта Кроче ни разказа много неща. Жалкото беше, че и тук имаше реставрация и тя не беше отворена за посещения. Но дори и отвън, фасадата беше величествена. Научихме, че тук са погребни Галилей, Микеланджело, Макиавели, Росини и още над 200 изтъкнати жители на Флоренция. От дясно на църквата е издигнат поредния паметник на Данте Алигиери. От там по малките улички стигнахме до къщата музей на Данте. Там самодеец – актьор изпълняваше произведения на Данте. Поседяхме, погледахме, въпреки, че нищо не разбрахме от текста. Обаче все ни се струваше, че изпълнителя лично е посетил деветте кръга на ада. Толкова изтерзан вид имаше…

Следващата ни спирка : Катедралата Санта Мария Дел Фиоре или третата по големина катедрала в света. УАУ!!!

Катедралата е част от комплекса Санта Мария дел Фиоре, разположен на Пиаца дел Дуомо. Тя е строена в продължение на цели шест века (от поставянето на първия камък през 1296г. до завършването на фасадата и през XIX в) под ръководството на най-малко 6 архитекта, като първият архитект е Арнолфо ди Камбио.

Каквото и да пиша, ше е недостатъчно. Само като си помисля, че по онова време не е имало такава строителна техника, такива фини инструменти за обработка на дърво, камък и мрамор…

Орнаменти фини, като дантела, изящни, нежни и стряскащи… Просто нямам думи… Стояхме и гледахме и осъзнахме още по-силно силата на таланта и трудолюбието. И мързела и бездарието на съвременните архитекти. Е не всички, има и много талантливи. Но сравнението е в пъти повече в полза на онези стари майстори, сътворили тази феерия.

Славомир ни засипа с информация, честно казано не запомних всичко, а и в мрежата може да се намери всичко.

Но не мога да отбележа новаторския подход на Филипо Брунелески, който проектира и изпълнява работата по построяването на купола. Въпросите, възникнали по време на строежа и взетите решения за тях са наистина гениални. Самият купол е съставен от две полусфери. Външна, олекотена, дебела около 1 метър стена и вътрешна с дебелина около 4 м. Използвана е  новаторската за онова време и така наречена сега  шевронна техника /рибена кост/ при подредбата на тухлите на вътрешната сфера. Образуваните по този начин пръстени позволяват купола сам да се поддържа, без подпорни колони.

Години по-късно Микеланджело използва същата конструкция, за да издигне още по-големия купол на базиликата „Свети Петър“ в Рим. Някои от другите нововъведения са по-леките материали, бързосъхнещия хоросан и специалните инструменти. За да се качиш до купола е нужно да преодолееш 463 стъпала и 92 метра височина.

Кулата на Джото се разполага непосредствено до фасадата на Санта Мария дел Фиоре. Четвъртита, богато украсена и извисяваща се на 82 метра, кулата всъщност е катедралната камбанария, дело на Джото-най талантливият за времето си художник. Оптическа измама те кара да си мислиш, че кулата е наклонена.

Всъщност не е. Въпреки, че на всички снимки изглеждаше точно така. Височина от 82 метра,  414 стъпала и  великолепната гледка-Флоренция от птичи поглед. Кулата се възприема като най-красивата и забележителна в цяла Италия.

Пиаца дел Дуомо – още един път УАУ!!! Баптистерий "Сан Джовани Батиста" (12 в.), чиито три врати са украсени с бронзови релефи на библейска тематика от Андреа Пизано и Лоренцо Гиберти. Особено прочути са Източните врати, наречени "Врати на Рая" или „Porta del Paradiso“ на Лоренцо Гиберти. Те са позлатени и са завършени през 1452 г.

Продължихме към Площада на Републиката и стигнахме до централния пазар на Флоренция, с прочутата статуя на глиганчето, станало в последствие един от символите на Флоренция. Ако го погалиш по зурлата, ще забогатееш или ще се върнеш във Флоренция, ако сложиш монетка в зурлата и тя падне в решетката отдолу – ще ти се изпълни желанието. Погалихме го по зурлата и за по-сигурно по главата, за монетки нямахме възможност, едва успяхме да се снимаме – толкова много хора имаше.

И ето ни вече на Площада на Синьорията.  Фонтана на Нептун,

поредния паметник на Виктор Емануил, Давид на Микеланджело – е копие, ясно е, че не е оригинал,

Персей с главата на Горгона Медуза…

              На където и да се обърнеш, статуи, ама статуи, които като погледнеш, ще разбереш какво е. Единствено Нептун от фонтана нещо несъразмерен ми се видя, някак си отблъскващ… Но няма значение. Славомир разказваше и разказваше, не усетихме как мина времето… Настана време групата да се раздели. Една част- по-малката тръгнахме към галерия „Уфици“, другата си получи свободното време. Среща в 16 часа пред фонтана на Нептун, за тръгване към България.

„Уфици“ -  е тука вече УАУ, УАУ, УАУ!!!!!

Не може да се разкаже, трябва да се види. Красота, изящество. Е тука вече Славомир беше в стихията си. Толкова неща ни разказа и показа! Насочи ни вниманието и към това, че във всяка една картина задължително присъства човека, поръчал картината със или без семейството си. Някъде в масовката. Колкото по-знатен е мецената, толкова по-напред е в масовката. 

И ето го и моя миг – залата посветена на Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи, по-известен като Сандро Ботичели.

„Раждането на Венера“,- добавя мазнини в боите, за да не се напукват, рисува върху платно, а не върху дъски и за първи път се използва яйчен жълтък като защитен слой. Което спомага за запазването на творбата.  „Пролет“, „Поклонението на влъхвите“- В образите на източните магове, дошли да се поклонят на Месия, художникът изобразява членове на семейство Медичи в долния ляв ъгъл, както и себе си, стоящ в долния десен ъгъл на творбата, „Клевета“, „Благовещение“ и още, още…

Пак ви казвам, няма описване с думи, трябва да се види и почувства.

След като ни запозна с най-известните творби в галерията, Славомир ни каза, че трябва да си тръгва, но ние можем да останем в галерията колкото пожелаем. Благодарихме му сърдечно и го изпратихме с аплодисменти. С което предизвикахме учудените погледи на една група япончета или корейчета, абе от там някъде. Самия Славомир беше приятно изненадан, явно ние сме били първите Българи, които му благодарят по този начин. Сега вече всеки беше сам за себе си. Върнах се към залата на Ботичели. Седнах на пейчицата срещу Венера  и се пренесох в онова време… Новатор е Ботичели, нарушил е толкова табута, но пък за сметка на това ни е оставил превъзходни творби…

Стана време да тръгвам. Все пак трябваше да видя и Понте Векио. Да, видях го, разходих се по него, красив е, но след преживяното в Уфици не можах да му се насладя напълно.

Тръгнахме към мястото на срещата. Е, малко подранихме. Имах време да си взема за последно един сладолед. Влязохме в една джелатерия на площада. Митко реши, че ще си взема колкото голям сладолед искам. И какъвто искам. Е колко, колко, колко мога да изям – три топки. Тирамису, кисело мляко и ванилия. И като се започна едно слагане на какви ли не неща, бисквитки, пурички, фигурки от шоколад… Като посегна и към топинга го спрях. Не исках да е смесица от вкусове. Половинката не е фен на сладоледа, намаза всичката украса… Разделно хранене…

По стара Българска традиция дежурните персони закъсняха с половин час. Хората се изнервиха, последен ден тръгвахме към България, чака ни дълъг път. И ето ги росни, росни, носят се като протяжна песен и хич не бързат. На забележката, че закъсняват отвърнаха:

-  Че какво толкова сте се забързали, нали се прибираме в София!

Тук не издържах и им се троснах:

-  Ние може да се прибираме в София, ама има хора, които гонят автобус и влак за други градове! Като искате да разполагате с време пътувайте самостоятелно. И без това цяла екскурзия ви търпяхме своеволията, прекалихте вече.

Не им стана хич неудобно, ама поне млъкнаха и не се обадиха повече. Качихме се на автобуса и се отправихме към последната спирка – някакъв МОЛ за последно пазаруване. Този път всички бяха точни и тръгнахме към България.

Няколко думи за пътуването като цяло. Прекалено много обекти има за гледане в Италия, Руал травъл са се опитали да обхванат колкото може повече, но честно казано е прекалено. Случват се и извънредни неща и резултата е невъзможността да резгледаме Пиза на дневна светлина, от което само загубихме. Да не кажа, че все едно не съм видяла нищо. Тук част от вината е и на водача на групата, който не успя да овладее няколко човека от групата.

Автобуса беше чист, приятен, климатика работеше, шофьорите бяха коректни и любезни. А за мен това си беше удоволствие, защото само първия ден се бях натъпкала с хапчета против прилошаване. Когато видях колко внимателно карат, реших да пробвам на втория ден без хапчета. Не съжалих и за секунда. След пристигането в България им благодарих. За което получих поредната порция учудване. Явно малко хора се сещат за това, че докато ние си доставяме удоволствие, шофьорите работят.

И така, моята Италианска мечта, се превърна в моята Италианска приказка. Спомените, снимките, клиповете редовно ме връщат там… Всеки път, когато видя по телевизията някое предаване или гледам някой филм с кадри от Италия, с местата, на които съм била,  мислено се връщам там.

Венеция – моята първа детска мечта,

Верона- моята младежка мечта,

Рим – моят подарък,

Флоренция – моята неочаквана и абсолютно изживяна приказка.

Дай Боже някой ден пак да се върна, има още толкова много да се види….

Благодаря ти, съпруже за твоя подарък за моя юбилей. 

Благодаря ти за изпълнената мечта и за споделената приказка!

Моята Италианска мечта - ІV-та част - (без) Пиза, но с още нещо...

Преди да започна разказа, отново малко но важно обяснение.

Последната вечер в Рим една част от групата се разбрали с водача Цецо, да останат и да видят нощния живот на Рим. Нощен, нощен, колко може да е нощен до 22 часа. Да, ама в Италия тогава имаше строги разпоредби за почивка на шофьорите. И всеки автобус имаше и тахограф, на който се отбелязваше кога автобуса е бил в движение и кога не. Нямам спомен но май беше около 10-12 часа. Та автобуса отишъл да ги вземе и да ги прибере.

На сутринта, ставаме и в 8 часа бодри, бодри с багажа се явяваме при автобуса, товарим багажа и готови чакаме да тръгнем. Да, ама не, оказа се, че заради снощните разходки ще трябва да чакаме. Чакахме и с близо 2 часа закъснение започнахме програмата си за деня. До обяд в Рим, там закъсняха още същите хора и после поехме към Пиза. Гледайки километрите ми стана ясно, че ще пристигнем привечер, на стъмване. Но все се надявах, че всичко ще е наред.

Споменавала съм, за трудностите ми с пътуването, но този път пих хапчета само първия ден. Двамата шофьори, а и пътищата бяха много добри и рискувах.  Нямаше проблем. До един момент.

Както си седяхме и си говорехме с Митко, изведнъж отзад чувам характерните звуци предупреждаващи за едно мнооооооого познато изригване на вулкан. Успях само да кажа на Митко да иде и да предупреди Цецо, поех дълбоко въздух и запуших ушите. Едновременно с това станах от мястото и застанах на вратата, която беше на средата на автобуса. Ей така със запушени уши и стиснати здраво устни. Може да не виждам, но усещам и най-малката миризма.

Автобуса спря, излетях навън и запалих цигара. По едно време групичката, която се образувахме от пушачи и знаейки проблема ми взе да се събира и да ми предлага хапчета, бонбони, вода и каквото им дойде на ум. Казах им, че не съм аз, а на детето зад мен му е станало лошо. Тогава една от жените каза:

-      Като видях мъжа ти да идва до Цецо се обърнах и видях, че стоиш до вратата си помислих, че ти е прилошало и го питах. Той не отговори, ама всички ме чуха как крещя.  

Така.....

Посмяхме се, жената преоблече сина си, постояхме да се проветри автобуса и продължихме. Та това спиране и общото забавяне от сутринта си оказаха влияние и в Пиза пристигнахме по тъмно. Много, ама много се ядосах. Не на детето, а на Цецо. Като искат да видят нощния живот групичката трябваше да намери начин да се прибере, а не всички да патим от тях. Не минава за първи път този маршрут, знае колко време е нужно, можеше да не се съгласява. Ама не, трябва някои да минат тънко, да не плащат. На всичкото отгоре преди да влезем, взе и да ни обяснява за Пиза. Тук вече не издържах и му казах, че след като по негова вина дойдохме по тъмно, може да ни пусне първо да разгледаме и после да ни обяснява историята на Пиза, или в крачка. Докато не се е стъмнило съвсем.

Е, видяхме осветената кула, виждаше се, че е наклонена, но ефекта се губи. Дуомото изобщо не можеше да се разгледа, абе както казва мъж ми – греда.

Мислите си, че това е всичко? Да, ама не. Тръгваме към Монтекатини Терме за нощувка. И някъде по път ни се съобщава, че в крачка са сменили мястото и хотела за нощувка и ще го търсим тепърва. Спряхме на едно като бензиностанция с магазин, да си купим храна за вечеря. Цецо попита дали някой искаме да вечеряме в хотела, защото трябва да се обади и да каже да работи ресторанта. Освен нас още няколко човека изявиха желание, но за 10-тина човека нямаше смисъл. И така спряхме на бензиностанцията, групата се юрна като стадо към магазина. Цецо и шофьорите останаха да въвеждат адреса на хотела в GPS-а. Ние с Митко от любопитство влязохме в магазина. Това става някъде към 22 часа. Вътре стадото ще се избие за един мижав и твърд хляб. Излязохме навън и докато чакахме си говорихме с още едно семейство, което като нас бяха предвидили евентуално късното пристигане и си бяха осигурили вечеря. Не мога да ги разбера някои хора. Вечерята не е включена знае се. Запасите от сандвичи явно са ги изяли за обяд в Рим. Предупредиха ни да си купим нещо за резерва… Е на какво са разчитали не зная. Имаха възможност да вечеряме като бели хора, ама не. Икономия… Както и да е.

Та тръгнахме към неизвестния и за Цецо и за шофьорите хотел, който не се намира в Монтекатини Терме , а в околностите на някакво си село, което ни прозвуча като Пеша. То и така се оказа. Пътуваме ние, навън тъмно като в кучи….задни части. По едно време стигнахме селото и си казахме: „А ето го, добре се справяме!“ И пак да, ама не. Започнахме едно напред, назад, напред назад, излизаме от селото, влизаме обратно. Няма и няма. Навън само нашия автобус се върти из селото. Хем тъжно хем смешно. По едно време Митко каза, ама бая височко:

-      Бе смееме си се ние, ама какво ли си мислят хорицата, върти се някакъв чужбински автобус, от вътре гледат лошо накакви тъмни Балкански субекти.

Поредно преминаване през селото, излизаме и продължаваме този път напред, без да се връщаме. Планина, тъмнина… По едно време отдясно се вижда осветено здание. А явно е това. До него трябва да стигнем преминавайки един тесен мост. Шосето малко, колкото да се разминат две коли, автобуса не може да заходи за да тръгне по моста. Мъчиха се шофьорите не и не. По едно време продължихме напред, викаме си не е това, стигнахме едно по-широко място и автобуса обърна обратно. Айде пак на моста, айде пак маневри. По едно време моичкия пак се изцепи.

-      Е сега остава само и карабинери да дойдат и я втасахме….

И както се хилим всички, защото вече ни беше смешно – 24 часа вече беше, изведнъж от дясно, по пътя от към село Пеша се задава полицейска кола….. Е спряхме да се смеем. Цецо слезе, говориха, влезе в автобуса и каза да слезем всички. Да, вече не ни беше хич до смях. Слязохме, едни тихи, тихи…

Автобуса направи последна маневра, влезе в моста и се отправи към сградата. Ние в редица по него. Както разбрахме после, от селото наистина са се обадили в полицията, за автобуса. Цецо им обяснил ситуацията, те разбрали, но му казали да слезем от автобуса и той да мине сам по моста. Учудихме се, но… както наредят това и правим. Пристигнахме на рецепцията. Регистрираха ни, нямахме време да гледаме нищо. Трябваше да спим и на другия ден – Флоренция и после път към България.

Нашата стая беше на втория етаж. Пиколото, вземайки багажа зададе въпроса:

-      Ascensore o scale? – на което базирайки се на наученото от мен във Верона бодро отвърнах:

-      Scale!!!

Няма да се излагам я, качих се до купола на Свети Петър по сума ти стълби, та тук някакви си два етажа ще ми се опънат. Стаята се оказа ъглова, с прозорци от двете страни. Ама нищо не се вижда. Хапнахме, душ и си легнахме.

На сутринта ставаме и какво да видим. Гледка невероятна! Планина, река, тишина! Погледнах през единия прозорец  - на него скрипец. Вижда се колелото.
            Поглеждам надолу – река.

Чиста бистра, от втория етаж се виждат рибите в нея. От другата страна планина и река. Красота… Стегнахме багажа и докато Митко закусваше, аз се разходих и направих снимки. После, докато пихме кафето с Цецо, разбрахме, че това е било стара фабрика за хартия, впоследствие преустроена в хотел. Вярвайте ми беше нещо невероятно красиво.

Съчетание на старо, запазено и реставрирано и ново изработено в същия стил.  Цялата тази красота, тишина, спокойствие, ме накара да съжалявам, че няма да останем малко повече там.

Поехме към Флоренция – първо автобуса по моста, после ние по него. Този път маневрите бяха по малко…

Както си пътувахме, разговаряхме за хотела, много ни беше харесал, Митко изтърси:

-      Жена ти видя ли банята?

-      Ми видях я, баня като баня, е, малко тясна, но не е проблем.

-      Не бе, не това. Забеляза ли, че нямаше таван отгоре. Направо покрива.

-      Ми да, забелязах. Общ покрив, без таван за стаята и банята.

-      Е това не е хубаво.

-      Що бе?!

-      Ми щото като свършиш нещо, ти ухае цял ден в стаята…

Моята Италианска мечта - ІІІ-та част - Рим - ІІ-ра част

Рим ден втори. Или по-точно половин ден. Сутринта събрахме багажа, натоварихме го на автобуса и с него тръгнахме към най-близката станция на метрото. Водача на групата ни обясни къде трябва да слезем и като за по-лесно ни каза, че като се качим броим нам си колко спирки и слизаме. За по-напредналите каза името на станцията. Това, ако се загубим в мотрисата. Ми хубаво. Стигнахме слязохме в метрото и изпитах нещо като клаустрофобия. Някакви катакомби, сив цимент, брррр. Влизайки на перона, мотрисата дойде, та дори нямах време да огледам. О и нещо познато – изпонадраскано със спрей, нищо общо със стрийтарт, по-вероятно нещо изразяващо предпочитанията на лицето изявило се по стените. А, да нямаше и футболни пристрастия. Стана ми драго за нашето метро. Светло, чисто. Оказа се, че в Рим има само две линии на метрото – синя и червена. И толкоз. При толкова история няма как да направиш още линии, а и подпочвени води много. Но все пак си е нещо.

Първа спирка – площад „Испания“. Един от на-известните площади на Рим. С прочутите Испански стълби. Казват, че било предпочитано място за срещи. Стълбите свързват площад Испания  с площад "Тринита дей Монти"  и  едноименната църква. Стълбището е от 138 стъпала, построено с помощта на завещание. 20 000 скуди явно са си били пари по онова време. Обелискът, който е пред църквата, за разлика от другите такива в Рим не е донесен от Египет. Името на площад Испания се свързва с това, че земите около и на мястотона стълбището са били Испански, а в момента там е и Испанското посолство. Освен посолството там е и домът на поета Джон Китс. Днес е музей посветен на него и на Пърси Биш Шели.

Друга забележителност е фонтана „Barcaccia“ (така се наричали лодките, които пренасяли бъчвите с вино в античния Рим).  Наричан „грозната лодка“ . Тибър преливал честа, това се случило и през 1598, когато папа бил Урбан осми. Тогава площада бил 1 метър под водата. Когато водата се оттеглила на площада останала само една счупена лодка. Легендата гласи, че именно тази лодка вдъхновила папа Урбан осми да построи фонтан. Друга особеност е, че във всичките фонтани, водата, която извира може да се пие. Когато Цецо ни го каза, защото този път игнорирахме екскурзоводката съвсем съзнателно, не му повярвах. Вероятно и другите също, защото той изля останалата вода от неговото шише, наля си от фонтана и отпи. Хубаво, ама аз не направих този експеримент и така и не опитах водата на Римските фонтани. Което ми припомня, че някои акведукти продължават да доставят вода на Рим и до днес. А вероятно и дълго след нас ще доставят вода. Гении са били строителите и не зная как са им казвали по онова време, ще използвам съвременния израз и проектантите.

В края на площада се намира и Колоната на непорочното зачатие. Намерена е под останките на манастир и по-късно поставена тук.

От там по малките улички стигнахме до прочутия фонтан „ Ди Треви“. За него е писано много. Името му идва от терминът "Треви", който означава три начина, което описва кръстовището на 3-те улици, които свързва фонтанът на площад Piazza dei Cruciferi.  И пак нямам думи да опиша гледката. Предупредиха ни да не си и помисляме да влизаме във водата, че глобите са солени. Нямах и намерение да се правя на Анита Екберг, пък и Марчело Мастрояни до мен нямаше и той желание. Хвърлихме по монетка през рамо, както повелява традицията за да се върнем отново тук.  Всяка вечер от фонтана се събират монетите, сумата дневно е била около 3000 евро, които се даряват за благотворителност.

Срещу фонтана „Ди Треви“ се намира църквата "Св. Виченцо и Анастасио" предоставена на България от покойния папа Йоан Павел втори. За съжаление през 2014 година, България загуби правото си да го ползва. Поради скандали свързани със свещеника. Защо ли не се учудвам….

От там полека лека стигнахме до президенския дворец „Куиринале“. Улучихме дори смяната на караула пред президентството. Като майка на гвардеец, с гордост мога да кажа, че нашите гвардейци са и по-добре изглеждащи и по-добри в ритуала. Е, разбираемо…

Следващата ни спирка - Пантеонът (на италиански: Pantheon)!!!Не случайно слагам три удивителни. Пантеонът е най-старият запазен древноримски храм в Рим, посветен на всички богове. Понастоящем е католически храм, посветен на Богородица и вси светии (Basilica collegiata di Santa Maria ad Martyres). Пантеонът се намира в историческия център на Рим, на площада Пиаца дела Ротонда (Piazza della Rotonda).

Сградата е дълга 84 м, широка е 58 м, а максималната й височина е 58 метра. Куполът на Пантеона в продължение на векове е най-големият в света, а и до днес остава най-големият купол в света от неармиран бетон. Неговият вътрешен диаметър на височина и ширина е еднакъв - 43.3 м, т.е. вътре в него може да се вмести сфера с такива размери. За облекчаване на тежестта на купола, дебелината на стените намалява във височина - от 6.4 м при основата до 1.2 м в горната част.

На върха на купола има кръгъл отвор с диаметър 8.92 м, наречен "окулус", популярен и като "Окото на Пантеона".

Освен че служи за намаляване на тежестта на купола, заедно с вратата се използва за осветление и вентилация на сградата. Пропадащата през отвора вода по време на дъжд се отвежда от изградена под пода дренажна система.

Честно да си кажа, останах без дъх. Като влязохме вътре, се почувствах мъничка прашинка. Гледах и не можех да повярвам, че това е строено по време, когато не са имали такива строителни техники и машини и въпреки това е устояло и на времето и на природата… Е, и на хората….

В Пантеона се намират гробниците на италианските крале Виктор Емануил ІІ и на неговия син Умберто І, и на кралица Маргарита Савойска. В храма са погребани също художника Рафаело, архитекта Балдасаре Перуци и музиканта Арканжело Корели.

Да не говорим за акустиката….

Днес Римският пантеон все още се използва като църква, като в него редовно се провеждат религиозни меси при специални празници.

На площад "Ротонда" пред Пантеона има фонтан сред който се издига поредният обелиск от червен гранит. Този път на фараон Рамзес ІІ . Изобщо изгубих сметката кой обелиск от къде е и на кой е. Запомних само този и другия на площад Испания. Единия донесен от Египет, другия „домашен“…

Пътьом минахме край Палацо Мадама, където  се помещава Сенатът на Република Италия. И пристигнахме на площад Навона.

Площад „Навона“ се намира в Рим, на мястото на древноримска писта за надбягване с колесници, позната като Стадионът на Домициан.

В единия край на площада се намира Фонтанът на Четирите реки. Създаден е по поръчка на папа Инокентий X от Лоренцо Бернини през 1651 г. Мъжките фигури във фонтана символизират четирите реки - Нил, Ганг, Дунав и Рио де ла Плата. Те обграждат поредния обелиск.

Фонтанът на Мавъра (La Fontana del Moro) се намира в другата част на пиаца Навона. Представя мавър, или африканец, стоящ в раковина, борейки се с делфин, обкръжен от четири тритона. И всички тези статуи са поставени в басейн от розов мрамор.

Тук завърши задължителната програма. Пуснаха ни, като ни предупредиха да не се мотаем много, защото тръгваме към Пиза. Имахме време само за обяд. Срещата ни беше на площад Испания.

Поговорихме си с Митко и решихме за всеки случай да си осигурим нещо за вечеря. Път дълъг, след Пиза трябва да отидем до Монтекатини Терме за нощувка. Всичко се случва. Като че ли нещо ме ръчкаше, купи та купи…

Връщахме се бавно, оглеждайки отново малките улички, по които имаше възможност само за еднопосочно движение на МПС. И хоп още нещо познато. Фиат. Досущ като нашия Жигулятник.

Само цвета различен… Говори се, че Руснаците са откраднали документацията на Фиат и са направили Жигулата. Кой знае, може и така да е. И като се заговорихме за транспорт се сетих. Трафика в Рим е ужасен. Задръствания с километри за влизане в града от крайните квартали. В центъра също задръствания. Тук на почит са мотопедите „Веспа“. Малки, маневрени. Мъже, жени всичко на тях. Гледаш мъж с костюм, на главата каска, пърпори на мотопеда, сакото и вратовръзката се веят зад него. Също и велосипеди.

Е, това беше Рим 2011 година, сега може да има и тротинетки.

По стара Българска традиция имаше хора, които закъсняха и то доста. Заради тях сутринта също закъсняхме.

Качихме се на метрото и отидохме до паркинга, на който ни чакаше автобуса.

Взехме си довиждане с Рим и потеглихме към Пиза.

Моята Италианска мечта - ІІІ-та част - Рим - І-ва част

Рим, Рим, Рим. Много съм чела и слушала за него. Вечния град. Понятие си нямах защо е вечен. И сега още нямам понятие. Може би не е моя град. Да има много за гледане, наясно съм, че ден и половина нищо не е за град в който и една дупка да изкопаеш, ще изскочи история. Но не е моето.

Рано рано се натоварихме на автобуса.   Първа спирка – Колизеума. Няма да ви заливам с ненужна информация, няма човек, който да не е запознат с тази част от историята на древен Рим. Огледахме, снимахме се, нямахме много време за влизане вътре.

Видяхме Арката на Константин, на второ място   в топ 10 на триумфалните арки по света. Докато снимах арката чух някакви силни крясъци зад мен. Оръщам се и какво да видя. Някакъв античен Римлянин тегли шут по задника на някакъв не толкова античен, но леееко мургав Римлянин. Митко ми обясни после, че леко мургавия Римлянин бил фотограф, който правил дъмпинг на античния Римлянин. Тоест снимал туристи с техните фотоапарати на по-ниска цена.  Разбрал от водача на групата. Натоварихме се обратно на автобуса, минахме покрай площад Венеция. Италианците не го харесвали, едните му казвали пишещата машина, другите сметановата торта. И двете са подходящи.

И там видях античен Римлянин, но този явно беше в криза, защото нямаше характерните сандали, ами носеше обикновени джапанки. 

Минахме през моста със статуите пред Кастел Сан Анджело.  Пеш се придвижихме до площад Свети Петър. 

И ето ти първата изненада. В Рим, а и в други градове екскурзоводите трябва да са местни. Нашата екскурзоводка Рускиня ли, Украинка ли беше не си спомням вече ни раздаде слушалките и тръгнахме. Наредихме се на една огромна опашка. Предупредиха ни, че ще трябва да минем през скенер. ОК, няма проблем. Опашката вървеше учудващо бързо, не чакахме много. Само около час, но това не ни тежеше. Използвах придвижването да направя снимки. Пълен площад, много хора, различни езици. Но едно беше универсално. Когато някой с фотоапарат погледне към теб, значи пита дали можеш да снимаш. Не зная колко двойки снимах докато чакахме. Просто ми доставя удоволствие, да видя усмихнатите им лица и прегръдките им. Споделях с тях този момент. Минахме през скенера и влязохме в катедралата. Тук беше втората изненада. Екскурзоводката започна да говори на някакъв странен развален Български. Нищо не и се разбираше. Вътре полумрак, не може да се направят кой знае колко снимки с хубаво качество. Но ето тук почувствах онзи покой на душата, който ми липсваше във Сан Марко.

Красота, картини, дърворезби, статуи…. Жалко, че „Пиета“ беше зад бронирано стъкло. Вижда се, но няма как да се снима. И гледайки и снимайки каквото може в един момен чувам в слушалките:

-      Микельанджьело работиль, работиль па спрьяль!

Туш! Потрес! И на това му се плаща да води групи и да разказва?!

Водача на групата – Цецо не издържа и той, взе микрофона и започна той да  разказва.

Честно казано не слушах много, мога да си прочета из нета всичко. Гледах и където е възможно докосвах цялата тази красота. Очите ми се изпълниха, душата ми полетя, колкото и банално и тривиално да звучи. Но беше точно така. Не разбрах колко време сме били вътре, а и не ме интересуваше. Беше ми добре. След като приключихме обиколката ни пуснаха за свободно време, като се разбрахме за часа и мястото на срещата за прибиране в хотела.

Имахме два варианта. Единия да се качим на покрива на катедралата и да видим купола на Микеланджело или да отидем в музеите на Ватикана. Решихме, че е по-добре да се качим до горе. За музеите нямахме много време, а и имахме тайна задача, която много държахме да изпълним. За нея по-късно.

Обясниха ни къде трябва да отидем за да се качим на купола. Там опашка. Наредихме се и гледам табели. Чета аз както си знам през пръсти  - 550 стъпала…сърдечни проблеми…асансьор! А! Асансьор!!! Нямаме сърдечни проблеми има асансьор, чудесно. Дойде нашия ред, платихме си и се качихме на асансьора. Вътре млади момчета, вероятно семинаристи, единия както се казва сега оператор на подемното устройство, другия охрана. Усмихнати, любезни, като че ли си им направил лична услуга с посещението си. По един коридор стигнахме до вътрешната част на купола рисуван от Микеланджело.

Какво да ви описвам… Нямам думи. Погледнахме надписа от къде да минем за да се качим отгоре на купола и тръгнахме.

И стана тя една, не ти е приказка.

Тръгнахме по един тесен коридор, облицован с теракота, толкова тесен, че само един човек може да върви по него. Тръгнеш ли веднъж, връщане назад няма.

 Задух, влага от дишането. На голямо разстояние все пак има малки прозорчета, през които влиза някакъв въздух, ама не можеш да спреш да подишаш, защото спираш хората, които вървят след теб. Леко наклон на горе и вървиш, вървиш, вървиш…. То да беше само това, ама в един момент като започнаха стълби, стълби, стълби.

Качваш, качваш, колкото по-нагоре се качваш, толкова по-тесни стават. И накрая се започна хем се качваш, хем се въртиш. Каменните стълби свършиха и се появиха метални стълби на един пилон. Хващаш се за пилона качваш се и се въртиш.

  С триста зора се качих горе, едва дишах. Едва тогава разбрах какво всъщност е пишело на табелата. Ама като чета през пръсти първи ред, последен ред така ще е. 

Докато събирах душа Митко направи снимки.

Аз рядко давам на някой да прави снимки, това ми е страхотно удоволствие, но снимките от покрива на негови. Справи се чудесно.  Събрах душата, и едва тогава видях страхотната гледка на Рим. След този ми подвиг да се изкатеря до тук, все едно Рим беше в краката ми….  Над нас премина някакъв хеликоптер, усети се завихрянето на въздуха от перките му. 

Слизането надолу беше мноооооооооого по-лесно. Направихме си по една снимка с гвардейците на папата и тръгнахме към Кастел Сан Анджело. Взехме дежурните магнитчета и сувенири, решихме на крак да хапнем по нещо, защото ни чакаше тайната мисия.  Взехме си по сандвич и решихме да седнем някъде да хапнем набързо. Тук, там накрая видяхме едни стълби и седнахме. Зад тях една стабилна дървена врата. От другата страна на улицата карабинери. Поглеждат ни, но нищо. След малко пак поглеждат - нищо. После си казаха нещо, пак погледнаха и пак нищо. По едно време идва някакъв с чанта за документи и започва да ни се извинява. Разбрахме, че иска да влезе, махнахме се от там и какво ми щукна поглеждам нагоре и какво виждам. Вее се някакво знаме…. Поглеждам на стената – табела. На нея надпис:

Посолство на Боливия. Поглеждам надясно – Посолство на Ливан. От цял Рим точно тук намерихме да седнем. Тогава ни стана ясно защо ни поглеждаха карабинерите… Набързо се изнесохме и стигнахме до замъка.

 

Разгледахме и там, не ни пуснаха вътре, не разбрахме защо. Поседяхме в парка, хубав, поддържан, семейства с деца, възрастни хора седяха и се грееха на есенното слънчице. С културата за днес до тук.

Сега малко отклонение.

Малкия ни син работи от трети курс на техникума. От тогава не ни е поискал една стотинка за нищо. Вече беше завършил, ходил в казарма и от години работеше. Преди да тръгнем за Италия, ме помоли да му купим една фланелка на „Лацио“. Казах добре. Обаче след няколко дена идва и казва, да не купувам, защото проверил и били много скъпи. Пак казах добре. Обаче на Митко му казах, че без фланелка на Лацио няма да се прибера, та ако ще и 1000 евро да струва. Веднъж да ни помоли за нещо и да не го вземем – няма как. Та както се досещате тайната ни мисия беше да купим фланелката. Гледаме, където има сергии със такива артикули питаме „Лацио?“ Отговарят ни едно троснато „НО“.  Ама троснато, та троснато. В магазини – същата работа. Наближава време да тръгваме за срещата, няма и няма. Дорева ми се. Последната сергия, която видяхме пак питаме „Лацио?“ И изведнъж срещу нас един освирепял продавач изрева:
                           - НО „Лацио“, „РОМА“, „РОМА“!!!
И се бие по гърдите като Кинг Конг.

Тогава се усетихме. Все едно да търсим екип на „Левски“ на стадион Българска армия. Тук бил район на „Рома“. Добре, че не ни набиха. Отказахме се, но ми беше толкова гадно…. Решихме да пием по биричка, дано ни се оправи настроението, а пък и видяхме едно заведенийце, а в него едно семейство от нашата група. Седнахме, заговорихме се и от дума на дума им разказахме историята с фланелката. Те си тръгнаха преди нас, ние допихме бирата и тъкмо тръгвахме дотича сина им.

- Тука – казва –по тази улица има един магазин за спортни стоки и в него има на „Лацио“ екипи.

 Веднага го намерихме и купихме въпросния екип. Направо се разревах като малко дете. Тази фланелка е още в гардероба на сина, носена е от 2011 година. Не е мръднала и като цвят и шевовете също не са мръднали.

Мисията беше изпълнена с успех. Срещнахме се с останалите и отпътувахме към хотела. Вечерта седнахме в една пицария и с кеф си изкарахме вечерта.

Доволни си легнахме и Митко казва:

- Абе жена, ти знаеш ли като се качи горе колко беше червена в лицето.Едва дишаше. Викам си жената няма да може да слезе. По едно време си мислех да махам на хеликоптера да те свалят с въжета долу.

         Е слязох….