Задушница

     Черешова задушница. Ден, в който почитаме нашите близки, преселили се в другия свят. Ден, в който душите ни се смиряват пред спомена и болката. Ден, в който би трябвало да осъзнаем, че сме човеци, тленни и не вечни.

    От години посещавам гробищните паркове, в единия са моите родители, в другия родителите на Митко. За съжаление не съм ходила отдавна на Вълчедръм, там където почиват моите баба и дядо.
    Думата ми е за тези в София. Гробищата. Още от входа по челото те удрят архитектурни недоразумения - арки, статуи, мрамор и позлата. Че даже покрив и ограда със лилии - символа на Френския кралски двор.... снимки с размера на паметника отпред и отзад. Покойници по гащета, на плажа, на маса с мобилен телефон, коктейл, палми, дамите с бални рокли, бижута, някои с дрехи и грим тип нощна пеперуда, току що прибрала се в къщи. Ангели, плачещи Мадони, Христос разперил покровителствено ръце ...
    Не, повечето не са на Роми, както някои от вас ще предположат.  Често съм виждала и съвсем обикновени и стилни паметни плочи на Роми.
    Думата ми е за друго. Замислих се, каква е целта тези "творби"?
    Его, желание да се покажеш, че си повече от другите или изкупуване на гузна съвест?

    И се сещам за баща ми - и той покойник от много време. 
    На погребението на дядо ми, една от дошлите, която последните месеци създаде куп нерви и проблеми на дядо ми, близка роднина,  през цялото време ходеше и питаше "Ти взе ли си земята?" Беше времената на поземлените комисии и войната между роднини за земя и имоти. 
    Баща ми и дядо ми си имаха трески за дялане, караха се, сдобряваха се, като всички хора. Но тогава баща ми не издържа и директно заби въпрос на жената:
        -Абе ти за какво си дошла тук?
        - Ми да уважа Цено.
    И ето това го помня до ден днешен, ще го помня докато съм жива. Баща ми и отговори:
        - Че ти приживе не го уважаваше, та сега ли ще го уважиш?!

    Всички участници в този разговор са в другия свят. Разбрали са се кой крив, кой прав.
    Бог да прости близките ни, светла им памет.

    Уважението, както и скръбта не се афишират с помпозни гробници.
    Ако приживе не си им го показал, сега е ненужно. Дори и да виждат отгоре, това не е прошка.
    
    Най - вече не е индулгенция.

Виртуален дневник - 20 Април 2017

                                                                                       

Споделено с: Публично

    Пия си кафенцето, гледам как вали мокър сняг и спомените идват едни такива, неканени.

    24 Май, аз ученичка. Както всяка година ще има манифестация. Момичетата накипрени с къси бели роклички, с по едно воалче да махаме. Качени на една метална плаформа. Като сме подредени така, че воалчетата да образуват знамето на България. Не помня точно какъв цвят е бил моя воал, но като се знам каква кльощавелка /учудващо за някои, като ме знаят сега/ бях, най вероятно е бил бял и да съм била на най-горния ред. Не помня момчетата със сигурност ама май бяха по потници и гащета. Та всичко вървеше добре, застанахме на място в колоната и зачакахме да дойде време и да тръгнем.     И тогава заваля. Не дъжд мокър сняг. Няма с какво да се скриеш. Учителките, които незнайно как имаха чадъри по чантите ги извадиха и дадоха на момичетата от най долния ред, ама как да се поберат сума ти момичета под три-четири чадъра. Тогава беше рядкост и то голяма да имаш сгъваем чадър. Криво ляво минахме, махахме енергично да се сгреем. Със сигурност завиждахме на онези с народните носии, на тях поне дрехите им бяха по-дебели...     След университета ни свалиха от платформата и кой от къде е.     До ден днешен не си спомням как го е направил, но баща ми - лека му пръст - ме намери из целия този калабалък, наметна ме с якето и подбра колкото можеше да качи момичета от класа в колата. Наду парното и ги разкара по къщите.     Сега се чудя защо сестра ми не беше с нас, трябва да я питам...

    Та споко хора, сняг е валял дори на 24 Май. Какво ще ни уплаши Априлския.

Снимката е от мрежата, илюстративна.

ESPAÑA, ZARAGOZA, UNA BODA и още нещо… Продължението...

    

 Не мислех да пиша продължение но ... Както знаете добре е да не се заричаш, живота определено си знае работата. Причината е чисто и просто една торта. Ще си кажете какво пък толкова има в една торта. Ами има. И то много.

    Та да започвам.
    Както писах преди, на сватбата се запознахме с Адриан, Хорхе, Лоли и Санти. Като се прибрахме в България, продължихме общуването си чрез Фейсбук. Аз ползвам Гугъл преводач, братовчедите ги няма да ми превеждат. Но имаш ли желание ще намериш начин. И един ден получих линк на рецепта за торта от Лоли. Знаете, имам слабост към сладкишите, то си ми и личи. Преведох съставките, разгледах картинките, гледах клипа на приготвянето на тортата и реших, че ще я правя. 
    Първия ми опит беше трагичен относно оформянето. Блата е толкова крехък, че дори не можах да махна хартията от дъното. Начупи се.  Бързо се видоизмени в нещо като трайфъл но ганаша не достигна и едната част я ликвидирах като кекс... Но частта с ганаша ми хареса.  
    Та замислих се как да разделя този блат на три части... И изведнъж ми просветна /елементарно но..../, ще пека три блата, самостоятелно. /То пък една философия, ама честно си признавам доста варианти ми минаха през главата, включително и този да изпека един голям но тънък блат и да го разделя на правоъгълни части./
    До тук добре. Ама сме в ремонтни условия, работата както беше в застой изведнъж се забърза и ето ти дойде Великден. Бях се зарекла /за кой ли път/ да не правя нищо, само яйца да боядисам, но шило в торба стои ли. И си казах "Е сега ще е!" Дяволската торта, да така се казва. За ден купих продуктите - в Петък - и в Събота сутринта започнах.
    Стара къща, всичко има, ама къде е ? Форми за блатовете - две намирам, третата самосиндикално се е затрила някъде, мензурата, с която меря течностите - разграфена през 5 ml -  и тя се покрила. Кантарчето и то саботира - свършила му батерията..... Добре, че ги продават по 2, батериите де, та имах резервна. След катерене и слизане по табуретки, ровене из шкафове и гардероби, окомплектовах посудата и започнах. 
    Забърках сместа за блатовете, застелих формите с хартия за печене и с черпака разливам и деля на три.
    Доволна от себе си, загрях фурната и тръгнах да слагам да се пече. Да де, ама кой да ме плесне по врата и да ми каже: "Голяма бяла птицо, в скоби гъско, да беше проверила дали ще влязат и трите форми във фурната на веднъж." Моята фурна е по малка на размер и по закона на Мърфи не влязоха и трите. Имам една решетка, ако бяха две щях да пусна вентилатора и да пека и трите. Няма как, ще се пекат отделно. Да де, ама тук се почна мисленето. В рецептата е указано време съответстващо на един дебел блат. Тук са три тънки. Да внимавам да не ги изсуша пркалено, но пък и да не останат сурови. На всичкото отгоре не съм наясно този третия дали няма да престои и да не бухне при печенето. Малееее, гръмна ми главата.
    Както и да е преборих се с блатовете. С ганаша проблем няма. 
    Сглобих тортата, оставих я в хладилника и се замислих за декорацията. 
    Великден е, трябва да има яйца. Шоколадови яйца купих за резерва, ако нещо ми дотрябват. Да де, ама тортата кафява, яйцата и те. Трябва по някакъв начин да се отделят та да се вижда. За кокосови стърготини не съм мислила, според мен нямаше да се вържат. Сетих се, че в нашия супер съм виждала бели пурички. Пратих Митко да купува две кутии и натаманих визията.
    На другия ден - вече Великден, вадя тортата от хладилника и какво да видя: Ганаша се стегнал - нормално, ама де акъл да се сетя, слагам оградката на тортата, пуричките залепват за момент и след време падат. Айде пак се катеря да намеря кутията с панделките, да вържа оградката. Добре, че от Коледа не съм пипала там и те си стоят на същото място. Вързах панделката, начупих останалите пурички и готово.
    
    На обяд опитахме с Митко по парче и останахме много доволни. Ще се прави пак
    А защо тортата е "Дяволска"? Ами според мен защото е дяволски вкусна.
    
    А защо за мен беше важно да я направя тази торта?
    
    Ами важно е. Защото в днешно време, когато всеки се е овълчил и гледа злобно, държи се нагло и арогантно, на другия край на Европа, срещнахме хора, които не познавахме, които срещнахме за първи път, с които е напълно възможно да не се видим повече, които общуваха с нас толкова нормално, по човешки, че за мен те станаха символ на надеждата. Надеждата, че все още има хора, че все още има човеци, което е по-важно.

        

        Адри, Хорхе, Лоли, Санти, благодарим ви, че влязохте в живота ни!

ChatGPT и спомените

     Заиграх се и аз с ChatGPT. От няколко дена Фейсбук бъка от колажи, та и аз да се пробвам.     

    Написах си чинно интересите и ми излезе картинката.
    Поглеждам я и започвам да се се смея сама. Върнах се преди много, много години. Млада и зелена. Хубавите книги бяха кът, намираха се с връзки. И един ден се прибира половинката и ми казва:
    - Знаеш ли, при нас има акция за стара хартия, срещу 30 килограма / Боже още помня количеството!/ дават някаква книга "Отнесени от вихъра" - два тома.
    Луднах! Събрах де що има хартишляци, въртях суках, е няма  и няма. Само 15 килограма. Взе ги той и замина на работа.
    Връща се, носи двата тома и вика:
    - Ми ние с колегата се обединихме и понеже неговата хартия беше повече, той ще вземе книгата, но я даде първо ти да я прочетеш....
     
    Е какво да се прави.... Вечеряхме, сложих децата да спят, легна си и той и аз започнах да чета.        

    Цяла нощ четох, сутринта изпратих Митко на работа, Сашо на градина, Боби беше още малък, нахраних го и той се заигра. Аз чета, чета, няма откъсване. Да де, ама трябва и да се готви.... Не питайте как съм приготвила вечерята, помня само как стоя права до печката, в едната ръка книгата, в другата лъжицата и разбърквам манджата в тенджерата. Сготвих и продължавам. Цял ден чета... Идва си Митко, аз скорострелно слагам вечерята, след това той си игра с децата /редовно го правеше/, аз чета. Сложих ги да спят, аз чета.

    По едно време на Митко му писна и се развика:
    - Айде стига де, какво си се разчела, ТВОЯ Е КНИГАТА, БЕ, ТВОЯ!!!
    
    Оказа се, че са намерили още хартия и са предали необходимите килограми. Решил човека, че ще си направи майтап с мен, но не е и предполагал, че жена му е луда за връзване на тема хубави книги...
    
    Дали мирясах? Ами не. Продължих да чета и финиширах с двата тома за 2 нощи и един ден.
    Какво прави с човек една хубава книга....
    
    Пиша това и погледа ми се вдига и точно срещу мен на секцията, на видно място  стоят двата тома....

    Та да ви предупредя. На картинката не чета готварска книга, считайте, че това е илюстрация към историята, която ви разказах.

Ко рече, ко?

    Кабинета на личния ни лекар.
    Митко  е на прием за рецепти. Неговата и моята.
    Личния ни лекар / страхотен е!, уцелихме не в десетката , а в стотицата с него при преместването ни в Младост/- между другото проверява и дали е време за годишния профилактичен преглед.
    Установява, че за половинката е време и тогава той изтърсил следното:

    - Ми да, тя жената мина през пролетта на ГТП /годишен технически преглед/, закъсня нещо....

    Не съм присъствала лично, Митко сам ми разказа случката.
    През годините са ме сравнявали с каква ли не флора и фауна, че и с извънземни даже.
    Но никога не са ме сравнявали с каруца. Щото не отговарям на нормите за кола - да са ме спрели от движение отдавна...

UFO размисли

     

Половинката нещо е в серия тези дни.
     Гледаме Хистори и там Джорджо Цукалос води поредната серия на тема извънземни посетители през вековете. Пускам ви снимка да видите самия Цукалос:

    Половинката хич не долюбва точно този сериал, писнало му е от извънземни според него. Но тук ме остави без думи.
    - Тоя  явно е летял в космоса на ракета без покрив /разбирайте кабрио/. И без скафандър....

Таланти без поклонници

    

    Гледаме "България търси талант"
    Някакъв младеж гордо съобщава, че учи в Музикалната академия - 4 курс.
    Очакваме изпълнение, което да ни заинтригува. И точно така се получи.
    Бяхме потресени и изумени.
    Не от таланта, а от самочувствието на кандидата за слава.

    Половинката пита след известно мълчание:
        - Абе има ли изпити в тая академия? Тоя сигурно е кандидатствал с резачка..... 
Толкоз за таланта.

Реклама, реклама, реклама

         

    Вечеряме с половинката и по закона на Мърфи всичките реклами касаят неразположения в определена част на тялото, която хич не е приятна в този момент. Като по поръчка. Между две хапки минаваме през запек, диария, газове,дамски цикъл,вагинална сухота...
    Половинката е търпелив човек, ама този път не устиска.
    - Бе просъхна тая женица.... Ще и се разплете тарлъка....

ESPAÑA, ZARAGOZA, UNA BODA и още нещо… Втора част

     Малка почивка след Сарагоса и хайде на сбирката.

    Бяхме се разбрали да се видим пред блока на младоженците. В същия блок е и жилището на Зоя и Адриан. Адриан е приятеля и. Пак ни взеха с кола от хотела и ни доставиха по предназначение. Там се напрегръщахме и със Зоя и се запознахме с Адриан. Не знам дали ще повярвате, но и тук усетих същата емоция, както при запознанството със Хорхе. Същото чувство, че това момче е с чиста душа. Запознахме се и с приятелско семейство и то интернационално. Тя Българка, той Португалец, живеят във Франция. В последствие се поопознахме – много приятни хора. Полека лека стигнахме до заведението и там си беше чисто Българска обстановка, смях, шеги, „Наздраве“. Седях до Зоя и Адриан, тя превеждаше и беше много весело. Така и не усетихме кога мина времето.  Тръгнахме към хотела, стигнахме до средата и там Янчо реши да пита една жена за пътя. Отговора беше: Показване с ръка все едно вървиш, съпровождано с „цък“, „цък“, „цък“ завой, „цък“, „цък“, „цък“ и готово…. Та цък, цък, цък и стигнахме.
    На другия ден сутринта посвършихме работата, баба и дядо трябваше да донесат подаръци на внуците, в един МОЛ свършихме и тази работа, обядвахме в едно заведение в Утебо и се прибрахме малко да отпочинем преди сватбата. Оправихме тоалетите, събрахме сили и тръгнахме към черквата, където ще се състои венчавката. По пътя се запознахме с едно семейство Испанци и те от същата сватба. Добре, че момичето говореше Английски та се поразбрахме. Янчо и той говори доста добре, та помагаше на моя туристически Английски. Знаете – колкото да не се загубя и да не остана гладна – това ми е нивото.
    Пристигнахме пред черквата, там вече се бяха насъбрали хора. Погледнах хората и въздъхнах с облекчение – нямаше да се отличаваме, дрес кода беше спазен точно! Мери, златна си!  Пристигнаха приятелите на младоженеца на мотори, по-точно чухме ги, не ги видяхме. Пристигна Хорхе на мотор – всеки си има някаква мечта, неговата е тази. Поканиха ни да влезем и заемем местата си, ние от дясната страна на олтара, роднините на Хорхе от ляво. Влизаме, сядаме към края, там имаше свободни пейки и чакаме. И по едно време идва Рени и казва: Какво правите вие тука? Аз сама ли ще седя отпред? Ставайте и идвайте. И ние, в колона по един, като на премиера, както казваше онази жена „цък“, „цък“, „цък“, хайде на първите три реда….. Ми де да знаем, че местата били за нас…

    Черквата Nuestra Señora de la Asunción - красива, олтара сияе, навсякъде цветя, абе като по филмите. Засвири тиха музика и влезе Хорхе водещ майка си под ръка. След това Зоя и Адриан, след тях три дечица с пръстените и ето по пътеката Боби води Бети. И се почна един рев, аз рева, сестра ми реве, тета реве, Марги….. Ама хем рева, хем клип правя и внимавам да не се чува подсмърчане…. Справила съм се, видях после. Седнаха пред олтара, свещеника започна службата. Нищо не разбирам, но няма значение. Чувството е нереално. Разбирате ли, за първи път нещо подобно изпитах на концерта на Андре Рио в София. Все едно си влязъл в приказка. И не само наблюдаваш, но и участваш.
    Приключи церемонията, излязохме отвън и зачакахме появата на новото семейство. Младежи се строиха в шпалир от двете страни на входа и когато излязоха Бети и Хорхе изстреляха конфети над тях.
    Направихме снимки и тръгнахме към заведението, в което ще се състои тържеството.     Finca El Lebrel e на разстояние около 35 км от Утебо. Води се като място за сватби. Комплекс с хотелска част, голяма градина и ресторантска част с отделно помещение за танци.
    Любезно ни поканиха да влезем, първата част е коктейл. Бар, сервитьори сноваха постоянно и предлагаха най-различни хапки, правеха се снимки на фона на градината. Седнахме на една маса. На тази маса се оказаха Лоли и Санти – родителите на Адриан. Знаехме че в ресторанта ще сме на една маса с тях. Запознахме се. В началото превеждаха Марги или Зоя, после в действие влезе Гугъл преводача. Много ми допаднаха. Мили, приятни, общителни и усмихнати. По едно време се чу музика и влезе състав, в ръцете на един от тях имаше мегафон. Мегафон!  Това беше певеца. И като се започна: близо час и нещо тези хора не спряха. Свиреха и пяха нон стоп. Нещо като нашата Северозападна духова музика. Младежта танцуваше и пееше заедно с тях, включихме се и ние и други хм….по-големички.

    След това се запътихме към ресторанта. От схемата на вратата, разбрахме на коя маса сме. Настанихме се. И се започна. Както си седях изведнъж поглеждам към масата срещу нас и виждам как една девойка лази под нея и излиза от другата страна. Туш! След време се започнаха и други интересни неща, току някой носи нещо на някого, или пък прави нещо. В последствие ни обясниха, че това били задачи, които трябвало да се изпълнят. Интересно. Имаше и още много други неща, но това са твърде лични за празнуващите и не е мястото да се обясняват.
    Настана момента, в който булката с букета тръгна да го даде на евентуално следващата булка. Тук там, обиколи масите и се спря пред масата на сестра си. Подаде и букета /ние със сестра ми пак рев/ и виждаме, как приятеля и коленичи и и предлага брак! Айде още по-голям рев от нас двете. Бащата на булката втрещен, тотално изненадан – едната сватба почти мина, втора се задава.
    Порадвахме се, поревахме още малко и в един момент залата се затъмни.
    Прозвуча музика, от входната врата се показаха силуети, светлината се включи и виждаме Бети и Хорхе. Тя с Испанското знаме на гърба, той с Българското. Ето това, мили приятели беше обещанието, което изпълних  - да донеса Българското знаме. Под виковете на гостите „VIVA ESPAÑA“ и „VIVA BULGARIA” обиколиха няколко пъти залата.
    Почувствах се горда със себе си, дори и микроскопично имах участие в организацията на тази сватба.

    След това бяха танци, смях, шеги.
    Не пропуснахме и да извием едно Българско, нашенското Северозападно "Дунавско хоро" на Дико Илиев. Стана голямо, хубаво хоро, защото на него се хванаха и много Испански гости - млади, по-големи. Това беше по изричното желание на булката - "Дунавското хоро"! Точка! Ние с Митко напуснахме към 4,30, другите останаха до към 5,30. Легнахме си изморени физически, но емоционално още по-свежи.
    Срещнахме нови хора, запознахме се с нови традиции, изживяхме нещо, което не сме и предполагали, че ще изживеем.
    Към 10 часа се събудихме, релаксирахме почти цял следобед и вечерта си легнахме по-рано, че на сутринта рано рано трябваше да тръгваме обратно.
    Пътя не го усетихме, коментирахме и споделяхме емоции. Организацията и на връщане беше перфектна - благодаря Марги и Гоше! Прегърнахме се на аерогарата, взехме си довиждане… Тъжно ни беше. Но колкото и банално да звучи спомените бяха още в нас, през целия път ги прехвърлях един след друг. Толкова преживявах отново и отново всичко случило се, че вулкана не само не се събуди, ами направо изгасна….

    Приятели, още изживявам случилото се. Благодаря на братовчедите за всичко, което направиха за нас през тези дни. Обичаме ви и ни липсвате!  Надяваме се че в лицето на Хорхе и Адриан, на Лоли и Санти сме намерили нови приятели и въпреки разстоянието ще продължаваме да общуваме.

    Нещо като послепис:
    Много снимки няма да пускам, втората част от разказа е твърде лична. Ще пусна снимка на черквата от вътре, снимка на тяхната духова музика, вижда се и мегафона и една изрязана, да не се виждат лица.
 

И последно. Какво каза Митко, след предложението?
- Жена, давай да бягаме, че току виж пак ни оженили…..

ESPAÑA, ZARAGOZA, UNA BODA и още нещо… Първа част

 

    Дойде ред и на поредната история. 
    Преди да започна да кажа: това не е пътепис, няма да разказвам много за забележителностите. Времето ни беше ограничено, имахме определени неща за вършене. Но все пак, да отидем до другия край на Европа и да не видим нищо е непростително. А и се събирахме с братовчедите всички за пръв път от поне 10-тина години. Така че, това е опит за предаване на емоции, породени от срещата с близки на нас хора.
    Започвам.
    Предстоеше ни пътуване в Испания. Знаехме за него още от миналата година. Повода – ами сватба. Българо-Испанска. Ха така….. До сега само съм гледала картинки, снимки, филми за такива сватби. Смеехме се, всички знаете Българския манталитет – да не се изложим пред чужденците. И мен ме знаете – хич не ми пука дали са Българи или чужденци. Да де, но тук нещата не опират до това дали ми пука или не.
    Това е друг свят, в който братовчедите ми са се вписали, те са го избрали да отгледат и изучат децата си, те са приели техните традиции, умело вплитайки и нашите. Тук нещата опират до нашата съпричастност и подкрепа в такъв важен за тях момент. А и още – те са ни оказали чест с поканата да споделим с тях този момент. Няма да ги подведем в никой случай.
    Започнах със събиране на информация – знаех, че ще е вечерна сватба. От там съответно е и валиден дрес код за такава. И някои тънкости относно Испанската сватба. Тук основна роля изигра Мариана Панталеева – огромни благодарности, Мери! Познаваме се от една група във Фейсбук, после станахме лични приятели. Писах и с въпроси и тя и съпруга и подробно ми обясниха абсолютно всичко.Та майната им на всички, които казват, че нямало Фейсбук приятелство. За мен има!!! За жените добре, ама как да напъхаме мъжете ни в костюми насред близо 40 градусова жега… От този, от онзи, от братовчедите, съответно се стигна до варианта официална риза без сако. Добре. Концепцията е ясна, изпълнението вече не е проблем
    Оставаше да изпълня и молбата на младоженката – за нея ще напиша по-късно – и сме готови.
    Още от Януари, благодарение на малкия племеник – благодаря, Миро!, резервирахме хотел и билети до Барселона. За пътя до Сарагоса, се погрижиха братовчедите. И се погрижиха перфектно! На нас ни оставаше само да излезем от летището и да седнем в колите…
    Но да карам подред, това беше увода.

    Та идва сакралния ден 21 Август.
    Ща, не ща, ще се лети…. М, да, знаете имам проблем с пътуването. На самолет съм се возила един път още в далечната младост, като млада булка и то на АН. За незнаещите малък Руски самолет, един от съставящите БГА Балкан модели. По-големите бяха за международни полети. Ние с половинката пътувахме вътрешен полет. Тъй. Ще се пият хапчета, ще се носят пликчета и ще се моля вулкана да спи дълбоко… Срещнахме се със сестра ми и зет ми в метрото, качихме се в техния вагон случайно. После на летището се срещнахме и с другата група от роднини идващи от Монтанско. С кеф послушах нашенска реч. Минахме през контролите и се качихме на самолета. Полета закъсня близо час. Не ми се отрази никак, напрежение нямах. Когато тръгнахме, залепих телефона на прозореца да снимам първото ми излитане. Така се бях заплеснала да не размърдам телефона и да се размаже клипа, че не усетих кой-знае колко от самото излитане. До тук добре, както казва моята приятелка Валя. Не уцелихме време – облачно, почти нищо не се видя. Чат пат облаците се разкъсваха и успях да видя брега на Хърватия, после част от Италия и когато наближихме Барселона.. То и от какво да се буди сутринта пих едно кафе и до кацането около 20 часа това беше всичко.

Излязохме от летището, напрегръщахме се с Боби, Гошко и Бети и се запознахме с Хорхе. Виждала го бях на снимки – Фейсбук и Инстаграм са от полза все пак, не само бели правят, но нищо не може да предаде погледа и усмивката в истинския им вид. Чувството, когато разбираш, че това момче е с чиста душа. Предадох на Бети изненадата и тръгнахме. Излязохме от Барселона и тръгнахме по една от магистралите. Какво да ви разказвам, то нашите в сравнение с техните са като междуселски път. Маркировка, мантинели, асфалт, котешки очи, светлинни съобщения над платното…. Не бях ходила в бяла държава от 2011 година и разликата е огромна. Както каза Гошко и тук се краде, ама не чак толко. Разбирайте като у нас. Спряхме да хапнем  - благодарим Рени! -  и продължихме.

    Сега пак малко отклонение. Знаете, че съм любопитна, че и Мара подробната. От както ни поканиха на сватба, аз разучавам Сарагоса – къде, какво, как. Ако не бяха ни посрещнали на летището и транспортирали до Сарагоса, можех да заведа групата до автогарата, да купим билети и да стигнем до Сарагоса. От Сарагоса до Утебо – крайната цел на пътуването вече щяхме да се ориентираме, защото градския транспорт вече нямаше да работи. Бях разучила кой номер автобус и къде е спирката, от и до Сарагоса. Но, не се наложи, доставиха ни до хотела.

    Хотела и самата сватба щяха да са в Утебо-градче на около 15 км от Сарагоса. Тук живеят младоженците и родителите на Хорхе.
    Хотел Европа, 4 звезди приятен, с много отзивчив персонал, винаги усмихнати, отзоваваха се на всяко питане, решаваха оперативно всяка изникнала ситуация. За съжаление не можехме да опитаме ресторанта им – беше затворен по време на нашето пребиваване, но закуската тип блок маса беше изобилна и разнообразна. Единствения недостатък за нас, беше, че пушенето беше извън хотела до определено място. Но това както разбрахме по-късно беше така навсякъде.
    Пренощувахме и започна програмата. Разходка из Сарагоса. Понеже бяхме 10 човека от България, се разделихме на две групи. Едната ние със сестра ми и половинките ни, другата братовчедите на Боби. Ние с  Гошко и Марги, те с Боби и Рени.

Опс пак отклонение.

 Ми не сте длъжни да ми знаете родословното дърво. Та да обясня.
Боби и Рени са родителите на булката.
Бети е булката, Зоя е сестра и.
Гошко и Рени са мои първи братовчеди.
Марги е съпругата на Гошко.
Дейви е техен син и мой кръщелник.
Свързващото звено е леля ми. Или тета казано по нашенски. Тя е сестра на майка ми.

    Продължаваме. Дойде Гошко, взе ни с колата и ни закара до техния апартамент в Сарагоса. Там ни чакаха Марги, Дейви и тета. Вярвайте ми видях Дейви след 25 години! Мъж, а не малкото момченце, което видях преди да заминат. Поседяхме малко и тръгнахме.
    Нямахме много време да се разхождаме, вечерта имахме събиране – семейството, роднините пристигнали от България, приятели на родителите на булката. Бях направила списък на някои неща и една изненада за Митко. Още докато бяхме у Гошко и Марги направихме заверата и те ми съдействаха напълно и в изненадата и в опазването на тайната
    Първото място, което посетихме беше Католическата катедрала на Сарагоса - Catedral del Salvador - La Seo. На входа се плаща и за допълнителни екстри. Платихме за музея на гоблените и за електронен гид. Но имаше и табели на всичко, е на Испански, но си имахме и преводачи.  Хора, падна ми шапката! Влизала съм в няколко катедрали, в Свети Петър в Рим ми останаха очите от красота, но това тук ме остави без дъх. Не разрешаваха да се снима, но в мрежата има доста снимки, можете да видите. Някаква феерия от дърво, камък, фрески, картини, дърворезби, каменни дантели, цветя от мрамор и позлата…. Нямам думи да опиша красотата и изяществото, което видях там… Сводовете като арки, събиращи се в средата на куполите, завършващи с допълнителни сводчета с геометрични фигури. Ще пусна няколко снимки, но те са от мрежата.

    От самата катедрала се качихме по стълбите в музея на гоблените. Е тук вече зинах. Ма не гоблени – гобленища. От порядъка на 6 х 3 метра! Въпреки реставрацията на някои места се виждаше основата. Как е тъкано това нещо?! Зная, че в ония времена гоблените са се използвали като един вид изолатор от каменната стена, но като си представя замъците и какви зали са били, колко време е било нужно да се изтъче един гоблен, със сигурност в по-богатите замъци не е бил само един…. Имаше и по-малки имаше и картини. Заслужаваше си да се види. И тук не се позволяваше да се снима, за това пак слагам няколко снимки от мрежата.

    Излязохме, а аз още и още изживявах емоциите от видяното. Видяхме Каменния мост, направихме снимки, преминахме през площада пред  Catedral-Basílica de Nuestra Señora del Pilar,не влизахме, оставихме за следващия път, седнахме да обядваме в едно заведение, на въздух, опитахме Испанска кухня, пийнахме Испанска бира, поговорихме си на воля, че на сватбата нямаше да има време и тишина и подължихме. Направихме снимки пред фонтаните, Митко се направи на Атлас, ама нещо не можа да повдигне Земята. Но за сметка на това,  две Япончета му се изкефиха, вдигнаха палци нагоре и се опитаха да повторят позата. Така че, Митре даде своя принос в Японската семейна фотография… Трябваше да побързаме за последното посещение, защото после ни чакаше прибиране в Утебо и приготвяне за събирането на вечеря.

    Тръгнахме уж да ядем сладолед. Братовчедите ще ни водят, там, където имало хубав сладолед. Тук там по уличките, аз бях направила справка, че сме съвсем близо още от преди, в София. И тук вече Гошко и Марги направиха така, че излязохме точно срещу Втора служба на Пожарната в Сарагоса.

Когато казах на Митко, че това е моята изненада за него, видях как се опитваше да се държи –„Нямаше нужда…“- но му стана приятно. А когато разбра, че в същност целта е Музея на пожарната в съседния вход на сградата се предаде. Влязохме вътре, гледах го как очите му спират на всеки един експонат, но когато влязохме в гаража, очите му светнаха. Какво ли нямаше там, от пожарникарски колела, до познатите стълби Магирус, леки коли, талиги, абе много неща. Струваше си да се види. Не знам дали ми вярвате, ама аз бях по-щастлива от Митко, че успях с изненадата-подарък! След това си тръгнахме и наистина хапнахме сладолед. Хванахме автобуса и стигнахме до Утебо и хотела.

Следва втора част...

Мъжови му работи.....

 Жега, поредния ден с температури около и над 38 градуса. Пъшкам и не си намирам място. Некомфортно ми е, искам да изляза от кожата си само и само да ми е по-хладно. От време на време промърморвам под нос:

    - Уф, не издържам повече....
Половинката нищо. Стоически търпи. 
За пореден път измърморвам:
    - Уф не издържам повече! Ще пукна от жега!
И реплика:
    - Чудя се какво се мотаеш още......

Мъжовите ми бисери.... Заслужават отделен раздел вече.

Камили, корони и още нещо.....

 

    Тиха пенсионерска вечер. Седим с дЕдо, всеки рови нещо из телефона си.

    - А, -казвам- клюфтиш си тука, а Камила имала рожден ден.
    - Сигурно за вечеря ще и поднесат слама - отбелязва той - или люцерна...

    Продължавайки да чета, виждам и снимка на горепосочената коронована особа.  Показвам я на половинката, а той отбелязва:
    - Бе тя като минала през "Сервиз SOS" на тая снимка бе! 

    /"Сервиз SOS" е предаване, в което стари автомобили в трагично състояние, да не кажа почти за изхвърляне, биват реставрирани и обновени до абсолютно оригинален и блестящ вид./

Протести, стачки и спомени...

   

  Три дена стачкуват служителите на наземния градския транспорт. Направено е изключение за метрото. Все пак от тяхна страна това е жест към жителите на София. За кого удобно, за кого не - все пак е нещо. И тази стачка ме върна в годините назад.

    Първата голяма такава стачка беше в началото на 90-те години. Тогава метрото беше само пожелание. Сутринта си отидохме на работа със смътната идея, че може и да има стачка на транспорта, не не ни се вярваше. Къде ти стачки до тогава, само бяхме чували, че в прогнилия капитализъм има такива работи. Да де ама по едно време се понесе слух, че е истина. Хъката мъката шефката ни каза "Да, има стачка." И толкоз.  Ми сега я втасах. По закона на Мърфи Митко на дежурство 24 часа. Аз тогава работех в "Геоложки проучвания" на сегашния булевард Ситняково. Почти до жп гара Подуене. Живеех в Младост 3. Децата на градина, няма кой да ги прибере. Баби, дядовци и те на работа... Шефката каза тръгвайте в 16,30. Ми тръгнахме. Добре, че беше един съсед, живеещ в блока на майка ми и баща ми, който обичаше да ходи пеш, той ме преведе по тайни сокаци, та избягнахме ходенето по Ситняково и Цариградско шосе. Стигнахме до блока на нашите в Младост 1 и от там на бърз ход за 15 минути стигнах до градината. Там една от госпожите стои самичка с моите двама синковци. "Хайде бе госпожо, какво се мотаете, само Вашите останаха." Извиних се, обясних, че съм ходила пеш от едва ли не центъра но тя дори не ме изслуша и си тръгна. А живееше в квартала. Както и да е.

    Втората транспортна стачка не помня коя година беше. Но помня, че беше зимата. По закона на Мърфи, Митко пак на работа, но този път не на дежурство. Но отсъствие - абсурд!!! Пожарна, ясно е. И пак по закона на Мърфи аз живея в Люлин, а работата ми я преместиха почти в Младост, на разклона от Цариградско шосе към Студентски град. М, да. И пак шефа спаси положението. Големия шеф разпореди нашата шефка да отиде на работа, другите да не ходим. Имах две колежки - лека им пръст на Весето и Надето, те живееха в Младост и двечките отидоха на работа да спасяват положението. Шефката живее в Света Троица и милата минала цялото разстояние пеш, отишла до работа, постояла известно време и като дали отбой тръгнала обратно. Надето и Весето останали до последно. Митко ходи пеш от Люлин до Илиенци.

    Не помня на коя от двете стачки на втория или третия ден изкараха военни с автобуси да спасят до някъде положението, но сега както казва големия синковец "То армия няма, за автобуси да не говорим."

    Сега пак стачка. Този път не ходя на работа, но гледам внука. И нали парен каша духа, предложих на децата да го взема у нас. Говореха за един ден, а ето вече трети ден няма наземен транспорт. Метрото работи. Но се говори, че и то ще спира. Та ще видим как ще е другата седмица.
    Но все пак виждам нещо положително в цялата работа. Този път разстоянието за евентуално ходене е много по-малко - Младост 3 - стадион Васил Левски. Ако се смилят и оставят метрото да работи ще е друго. Въпреки, че ще си припомня младите години, когато автобусите бяха претъпкани, едва можеше да се качиш, а понякога и висиш на вратата.... И се чуваха реплики от рода на: "Другарю внимавайте, ще ми скъсате чорапогащника!" Не, не си мислете разни игриви неща, чорапогащниците бяха кът и се пазеха като зеницата на окото. Та дори докосване от чанта до крака предизвикваше вопъл от притежателката на луксозната тогава стока...

Без заглавие...

 

Новини. Централни. Тоест в 20,00 часа.

На места има избори за местна власт.

На едното място кандидат кмета бил под домашен арест, поради участие в престъпна група. Но пък за сметка на това баща му бил задържан за неправомерна агитация в изборния ден.

На друго място кмета бил осъден за кражба на печка от пенсионерския клуб. Продал я за 80 лева и проиграл парите. Но пък отивал да гласува за избор на наследник, като не се чувствал виновен, въпреки, че признал вината си....

Боже!!!

Как беше:

"Егати държавата, щом като аз съм и вицепремиер!"

За непомнещите - думите са на Нейчо Нейчев вицепремиер в правителството на Любен Беров.

Та и с кметовете така. И не само с тях.

Виртуален дневник - 25 юли 2013 г.

        Тази сутрин Фейсбук ми припомни пост от 2013-та година.

    Нямам спомен, нито пък искам да се ровя да видя кои са били на власт тогава. Но четейки го с тъга установявам, че нищо не се е променило. Даже е станало още по-зле. 
    Пускам го тук, не за друго, а за да го запазя, че сума ти флашки се съсипаха. А и е един от първите ми опити за писане. Комбинирам го и със снимка от онези дни, мислех си, че съм я изгубила, но я открих в папка със снимки от старата бойна Нокия.
И така:

    Днес ми е тягостно, то и вчера ама мислех, че ще ми се размине. Ще споделя моите мисли и впечатления от сутринта след протеста, за който всеки има свое мнение и обяснение, своите за или против. Аз нямам нито за нито против, аз имам едно огромно недоумение и едно все по нарастващо безсилие.

    Та да започна. Излизам сутринта от подлеза на метрото при Софийския университет както всяка сутрин. Още по стълбите под краката ми нещо започва да хрущи. Нали съм с "орлово" зрение въпреки снайпера на носа се навеждам и виждам стъкла от счупени бутилки. Излизам горе на булеварда, там чистачките изриват снощните емоции под формата на големи чували пълни с бирени бутилки, бутилки от твърд алкохол, мазни кутии от храна, шумолящи опаковки от кроасани и семки. Е, казах си случило се е снощи имаше бурни страсти та не са сколасали да си почистят, както обещаха. Чух и видях за изкъртените плочки по телевизията, но гледката на живо е друга. Грозно и жалко-от двете страни на булеварда купчини потрошени и цели плочки, треволяк и пръст. Но това още не беше нищо. Приближавайки към площада пред Народното събрание видях циментови колчета-хубави бяха, да бяха, повечето от тях-сега представляваха потрошени, нащърбени жалки подобия на предишните оформени като ковани от старо желязо. Колко ли злоба е трябвало да има в този, който ги е ритал до степен изкъртване на колчето.... Жълтите павета-символа на площада и те изровени и метнати незнайно къде.... Един журналист вдъхновено и с шпионски блясък в очите довери, че паветата нарочно били поставени така, че да се вадят лесно и това било провокация..... Хвала такЪви журналисти..... По нататък една от улиците беше блокирана от големи камъни. Бая зор е видял тоя, дето ги е домъкнал. По големия въпрос е от къде за Бога ги намериха?! В центъра на София?! И последното преди да завия към работата ми ща не ща погледнах към палатковия лагер, символ на мирния и интелигентен протест. Освен палатките-тента с масичка и столчета. Хубаво няма да седят по цял ден в палатките, имат право да протестират хората, имат право да отстояват идеите си. Обаче до тук. Рано сутрин в 7,30 на масата няма кафета или чайове. Има бутилки бира. Силно се надявах в тях да има вода.... Едно момиче се кискаше нещо и изведнъж от гърлото и излезе тембър като на 90 годишен файтонджия върл пушач - "Ей боклук!!!!!!!!!" Погледнах кой беше боклука - един от дежурните полицаи пресичаше площада. Тъжно и жалко. Ако осъзнаеше, че в точно този момент боклука беше тя самата не зная дали щеше да го преживее.....

    Тези вътре в парламента не са моите хора, но и тези отвън не са моите хора също.

Все се надявах, че онова идиотско събитие е било само някаква моментна истерия или "Пиянството на един народ", надявах се на следващата вечер да протестират наистина нормалните и разумни хора.

Но не би.

    Сутринта на огражденията пред Народното събрание гордо се вееше транспарант с надпис:

"СТИГА ЙЕРАРХИЯ!!!"

    Това вече ми дойде в повече. И май започвам да разбирам Дякона Левски

"НАРОДЕ???"

Футбол и още нещо....

    

     Европейско първенство по футбол. За мой късмет една седмица бях освободена от "щастието" да имам какъвто и да е достъп до предаванията по тв. 

    Но щастието не беше дълго, половинката се завърна след едноседмично отсъствие и още днес ме ощастливи с гледане на мач. Аз си щъкам из нета, но ща не ща слушам. И чувам трагичен глас:
    "Полша загуби един от най-големите си играчи Робърт Левандовски..."
    Викам си кога умря тоя човек?! С мъж запалянко съм донякъде в час. След този анонс на коментатора следва: "Той никога повече няма да играе на големи първенства". Е ясно, няма да играе. Да но следващата реплика "ще решат специалистите..." вече ме остави в ступор. Викам си нещо не съм доразбрала, може да е контузен човека. Да де, ама и половинката така чул, че Полша го загубила Левандовски... Тоя идиот коментатора го погреба едва ли не. Е, явно се е контузил тежко, нека се оправи човека, ще играе още, има и друго Европейско и Световно, че и клубни турнири.  И хвърлям поглед към екрана. А там, на цял екран, футболист от Полша в гръб и на гърба му пише ЛЕВАНДОВСКИ!!!
    
    Тука вече се оцъклих и в ступор продължих да гледам.

    Познавам визуално капитана на Франция Килиан Мбапе, пък и от обмена във Фейсбук бях наясно със счупения му нос и с това, че носи специална маска на лицето. 

    Мбапе получи топката, дриблира и известно време след това подаде на съотборник. Съотборника му продължи да играе и ЕДВА ТОГАВА коментатора започна да описва играта от момента, в който Мбапе получи топката!!! Е това вече ме уби.
    
    Та сетих се аз за вица дето на полувремето треньора на единия от отборите отишъл в кабинката на радиокоментатора и го помолил да коментира по-бавно, щото играчите не можели да смогват на темпото. Тука май обратно се получава.

    
    Преди години един кореспондент на БНТ в Австрия трябваше да коментира мач между Австрия и България. Нещо беше станало и човечеца ще не ще - коментира. Обаче ресора му друг и реплики от рода на "Ето сега господин Кранкъл подава" и "Зрителите обичат да слушат Виенски валсове" бледнеят пред днешния шедьовър на спортната журналистика. Та чак ми домиля за човечеца, тогава го изядоха с парцалите от подигравки. Предпочитам неговите коментари пред днешните. 

    А, да като за последно чух феноменалния коментар,  че на незнам си кой футболист жена му била медалистка по самбо. 

Боже, Боже, бездарието и безхаберието са вече норма..........

СЕРИАЛИ, Сериали, сериали.... и още нещо

 

    Ровичкам си из фейса и попадам на клипче-реклама на някакъв сериал. Азиатски, героите със специфичните черти и очи няма как да ги сбъркаш. Субтитри на Английски. И ми се набива в очите името на единия от героите:

   АРМАНДО
    Армандо?!

    Стана ми интересно и продължих да гледам. И хоп идва ред на една от героините. И тя с "типичното" за онази част на света име:

    ЛЕНА!!!
     Все още имам нерви и продължавам. Появява се възрастна дама, която ще държи реч. Представят я:

    Мисис ХЮИТ.

    Айде рекох си тук може да мине метър, може да е Хиу Ит. Мисис-а хваща микрофона и задава въпрос:

    - Къде е БЕНИ?
    Тук вече ми дойде в повече. Не разбрах кой е сериала, не че има значение, не гледам такива.

     Та сетих се за времето, когато даваха "Робинята Изаура" и други латиносериали. Що Лоренцовци, Освалдовци, Алисии щъкат из Ромските махали. За Касандри не знам. Но се сещам за една Ромка /писаха по вестниците/, която за нещастие объркала кой е лошия и си кръстила детенцето Леонсио....

Да, традициите не са това, което бяха. Или поне в сериалите.

Сутрешно

    

 Сутрин. Метро.
    Полузаспали , недоразсънени пътници. 
    Ученици вперили поглед в телефоните си. Някои от тях усърдно гледат през прозорците. Какво ли виждат, все пак сме в тунел...
    Изведнъж от нечий телефон се разнася бодряшката "Бяла роза".  Оглеждам се. Не само аз да отбележа. От чий телефон ли е? Не, че е от значение, ама все пак още не сме се събудили, първосигнално някак си се получава.  Впервам поглед в човека отсреща, според мен звъни неговия телефон. Той също се оглежда.
    Приятели, не мога да опиша изражението на лицето му в момента, в който осъзна, че това е неговия телефон. Невярващо, изненадано и със започващ да се проявява тих гняв.
    М, да. 
    Вечерта в нечие семейство ще има назидателна строева проверка със съответното разследване за установяване на диверсанта, добрал се до татковия/мъжовия телефон...
    Но погледите на хората около мен се промениха, от празно-сънени, станаха усмихнати.
    Е, с изключение, разбира се. Но от този момент нататък денят ми беше вече по-слънчев.
    Благодарение на една "Бяла роза".