ESPAÑA, ZARAGOZA, UNA BODA и още нещо… Втора част

     Малка почивка след Сарагоса и хайде на сбирката.

    Бяхме се разбрали да се видим пред блока на младоженците. В същия блок е и жилището на Зоя и Адриан. Адриан е приятеля и. Пак ни взеха с кола от хотела и ни доставиха по предназначение. Там се напрегръщахме и със Зоя и се запознахме с Адриан. Не знам дали ще повярвате, но и тук усетих същата емоция, както при запознанството със Хорхе. Същото чувство, че това момче е с чиста душа. Запознахме се и с приятелско семейство и то интернационално. Тя Българка, той Португалец, живеят във Франция. В последствие се поопознахме – много приятни хора. Полека лека стигнахме до заведението и там си беше чисто Българска обстановка, смях, шеги, „Наздраве“. Седях до Зоя и Адриан, тя превеждаше и беше много весело. Така и не усетихме кога мина времето.  Тръгнахме към хотела, стигнахме до средата и там Янчо реши да пита една жена за пътя. Отговора беше: Показване с ръка все едно вървиш, съпровождано с „цък“, „цък“, „цък“ завой, „цък“, „цък“, „цък“ и готово…. Та цък, цък, цък и стигнахме.
    На другия ден сутринта посвършихме работата, баба и дядо трябваше да донесат подаръци на внуците, в един МОЛ свършихме и тази работа, обядвахме в едно заведение в Утебо и се прибрахме малко да отпочинем преди сватбата. Оправихме тоалетите, събрахме сили и тръгнахме към черквата, където ще се състои венчавката. По пътя се запознахме с едно семейство Испанци и те от същата сватба. Добре, че момичето говореше Английски та се поразбрахме. Янчо и той говори доста добре, та помагаше на моя туристически Английски. Знаете – колкото да не се загубя и да не остана гладна – това ми е нивото.
    Пристигнахме пред черквата, там вече се бяха насъбрали хора. Погледнах хората и въздъхнах с облекчение – нямаше да се отличаваме, дрес кода беше спазен точно! Мери, златна си!  Пристигнаха приятелите на младоженеца на мотори, по-точно чухме ги, не ги видяхме. Пристигна Хорхе на мотор – всеки си има някаква мечта, неговата е тази. Поканиха ни да влезем и заемем местата си, ние от дясната страна на олтара, роднините на Хорхе от ляво. Влизаме, сядаме към края, там имаше свободни пейки и чакаме. И по едно време идва Рени и казва: Какво правите вие тука? Аз сама ли ще седя отпред? Ставайте и идвайте. И ние, в колона по един, като на премиера, както казваше онази жена „цък“, „цък“, „цък“, хайде на първите три реда….. Ми де да знаем, че местата били за нас…

    Черквата Nuestra Señora de la Asunción - красива, олтара сияе, навсякъде цветя, абе като по филмите. Засвири тиха музика и влезе Хорхе водещ майка си под ръка. След това Зоя и Адриан, след тях три дечица с пръстените и ето по пътеката Боби води Бети. И се почна един рев, аз рева, сестра ми реве, тета реве, Марги….. Ама хем рева, хем клип правя и внимавам да не се чува подсмърчане…. Справила съм се, видях после. Седнаха пред олтара, свещеника започна службата. Нищо не разбирам, но няма значение. Чувството е нереално. Разбирате ли, за първи път нещо подобно изпитах на концерта на Андре Рио в София. Все едно си влязъл в приказка. И не само наблюдаваш, но и участваш.
    Приключи церемонията, излязохме отвън и зачакахме появата на новото семейство. Младежи се строиха в шпалир от двете страни на входа и когато излязоха Бети и Хорхе изстреляха конфети над тях.
    Направихме снимки и тръгнахме към заведението, в което ще се състои тържеството.     Finca El Lebrel e на разстояние около 35 км от Утебо. Води се като място за сватби. Комплекс с хотелска част, голяма градина и ресторантска част с отделно помещение за танци.
    Любезно ни поканиха да влезем, първата част е коктейл. Бар, сервитьори сноваха постоянно и предлагаха най-различни хапки, правеха се снимки на фона на градината. Седнахме на една маса. На тази маса се оказаха Лоли и Санти – родителите на Адриан. Знаехме че в ресторанта ще сме на една маса с тях. Запознахме се. В началото превеждаха Марги или Зоя, после в действие влезе Гугъл преводача. Много ми допаднаха. Мили, приятни, общителни и усмихнати. По едно време се чу музика и влезе състав, в ръцете на един от тях имаше мегафон. Мегафон!  Това беше певеца. И като се започна: близо час и нещо тези хора не спряха. Свиреха и пяха нон стоп. Нещо като нашата Северозападна духова музика. Младежта танцуваше и пееше заедно с тях, включихме се и ние и други хм….по-големички.

    След това се запътихме към ресторанта. От схемата на вратата, разбрахме на коя маса сме. Настанихме се. И се започна. Както си седях изведнъж поглеждам към масата срещу нас и виждам как една девойка лази под нея и излиза от другата страна. Туш! След време се започнаха и други интересни неща, току някой носи нещо на някого, или пък прави нещо. В последствие ни обясниха, че това били задачи, които трябвало да се изпълнят. Интересно. Имаше и още много други неща, но това са твърде лични за празнуващите и не е мястото да се обясняват.
    Настана момента, в който булката с букета тръгна да го даде на евентуално следващата булка. Тук там, обиколи масите и се спря пред масата на сестра си. Подаде и букета /ние със сестра ми пак рев/ и виждаме, как приятеля и коленичи и и предлага брак! Айде още по-голям рев от нас двете. Бащата на булката втрещен, тотално изненадан – едната сватба почти мина, втора се задава.
    Порадвахме се, поревахме още малко и в един момент залата се затъмни.
    Прозвуча музика, от входната врата се показаха силуети, светлината се включи и виждаме Бети и Хорхе. Тя с Испанското знаме на гърба, той с Българското. Ето това, мили приятели беше обещанието, което изпълних  - да донеса Българското знаме. Под виковете на гостите „VIVA ESPAÑA“ и „VIVA BULGARIA” обиколиха няколко пъти залата.
    Почувствах се горда със себе си, дори и микроскопично имах участие в организацията на тази сватба.

    След това бяха танци, смях, шеги.
    Не пропуснахме и да извием едно Българско, нашенското Северозападно "Дунавско хоро" на Дико Илиев. Стана голямо, хубаво хоро, защото на него се хванаха и много Испански гости - млади, по-големи. Това беше по изричното желание на булката - "Дунавското хоро"! Точка! Ние с Митко напуснахме към 4,30, другите останаха до към 5,30. Легнахме си изморени физически, но емоционално още по-свежи.
    Срещнахме нови хора, запознахме се с нови традиции, изживяхме нещо, което не сме и предполагали, че ще изживеем.
    Към 10 часа се събудихме, релаксирахме почти цял следобед и вечерта си легнахме по-рано, че на сутринта рано рано трябваше да тръгваме обратно.
    Пътя не го усетихме, коментирахме и споделяхме емоции. Организацията и на връщане беше перфектна - благодаря Марги и Гоше! Прегърнахме се на аерогарата, взехме си довиждане… Тъжно ни беше. Но колкото и банално да звучи спомените бяха още в нас, през целия път ги прехвърлях един след друг. Толкова преживявах отново и отново всичко случило се, че вулкана не само не се събуди, ами направо изгасна….

    Приятели, още изживявам случилото се. Благодаря на братовчедите за всичко, което направиха за нас през тези дни. Обичаме ви и ни липсвате!  Надяваме се че в лицето на Хорхе и Адриан, на Лоли и Санти сме намерили нови приятели и въпреки разстоянието ще продължаваме да общуваме.

    Нещо като послепис:
    Много снимки няма да пускам, втората част от разказа е твърде лична. Ще пусна снимка на черквата от вътре, снимка на тяхната духова музика, вижда се и мегафона и една изрязана, да не се виждат лица.
 

И последно. Какво каза Митко, след предложението?
- Жена, давай да бягаме, че току виж пак ни оженили…..