Моята Италианска мечта - ІV-та част - (без) Пиза, но с още нещо...

Преди да започна разказа, отново малко но важно обяснение.

Последната вечер в Рим една част от групата се разбрали с водача Цецо, да останат и да видят нощния живот на Рим. Нощен, нощен, колко може да е нощен до 22 часа. Да, ама в Италия тогава имаше строги разпоредби за почивка на шофьорите. И всеки автобус имаше и тахограф, на който се отбелязваше кога автобуса е бил в движение и кога не. Нямам спомен но май беше около 10-12 часа. Та автобуса отишъл да ги вземе и да ги прибере.

На сутринта, ставаме и в 8 часа бодри, бодри с багажа се явяваме при автобуса, товарим багажа и готови чакаме да тръгнем. Да, ама не, оказа се, че заради снощните разходки ще трябва да чакаме. Чакахме и с близо 2 часа закъснение започнахме програмата си за деня. До обяд в Рим, там закъсняха още същите хора и после поехме към Пиза. Гледайки километрите ми стана ясно, че ще пристигнем привечер, на стъмване. Но все се надявах, че всичко ще е наред.

Споменавала съм, за трудностите ми с пътуването, но този път пих хапчета само първия ден. Двамата шофьори, а и пътищата бяха много добри и рискувах.  Нямаше проблем. До един момент.

Както си седяхме и си говорехме с Митко, изведнъж отзад чувам характерните звуци предупреждаващи за едно мнооооооого познато изригване на вулкан. Успях само да кажа на Митко да иде и да предупреди Цецо, поех дълбоко въздух и запуших ушите. Едновременно с това станах от мястото и застанах на вратата, която беше на средата на автобуса. Ей така със запушени уши и стиснати здраво устни. Може да не виждам, но усещам и най-малката миризма.

Автобуса спря, излетях навън и запалих цигара. По едно време групичката, която се образувахме от пушачи и знаейки проблема ми взе да се събира и да ми предлага хапчета, бонбони, вода и каквото им дойде на ум. Казах им, че не съм аз, а на детето зад мен му е станало лошо. Тогава една от жените каза:

-      Като видях мъжа ти да идва до Цецо се обърнах и видях, че стоиш до вратата си помислих, че ти е прилошало и го питах. Той не отговори, ама всички ме чуха как крещя.  

Така.....

Посмяхме се, жената преоблече сина си, постояхме да се проветри автобуса и продължихме. Та това спиране и общото забавяне от сутринта си оказаха влияние и в Пиза пристигнахме по тъмно. Много, ама много се ядосах. Не на детето, а на Цецо. Като искат да видят нощния живот групичката трябваше да намери начин да се прибере, а не всички да патим от тях. Не минава за първи път този маршрут, знае колко време е нужно, можеше да не се съгласява. Ама не, трябва някои да минат тънко, да не плащат. На всичкото отгоре преди да влезем, взе и да ни обяснява за Пиза. Тук вече не издържах и му казах, че след като по негова вина дойдохме по тъмно, може да ни пусне първо да разгледаме и после да ни обяснява историята на Пиза, или в крачка. Докато не се е стъмнило съвсем.

Е, видяхме осветената кула, виждаше се, че е наклонена, но ефекта се губи. Дуомото изобщо не можеше да се разгледа, абе както казва мъж ми – греда.

Мислите си, че това е всичко? Да, ама не. Тръгваме към Монтекатини Терме за нощувка. И някъде по път ни се съобщава, че в крачка са сменили мястото и хотела за нощувка и ще го търсим тепърва. Спряхме на едно като бензиностанция с магазин, да си купим храна за вечеря. Цецо попита дали някой искаме да вечеряме в хотела, защото трябва да се обади и да каже да работи ресторанта. Освен нас още няколко човека изявиха желание, но за 10-тина човека нямаше смисъл. И така спряхме на бензиностанцията, групата се юрна като стадо към магазина. Цецо и шофьорите останаха да въвеждат адреса на хотела в GPS-а. Ние с Митко от любопитство влязохме в магазина. Това става някъде към 22 часа. Вътре стадото ще се избие за един мижав и твърд хляб. Излязохме навън и докато чакахме си говорихме с още едно семейство, което като нас бяха предвидили евентуално късното пристигане и си бяха осигурили вечеря. Не мога да ги разбера някои хора. Вечерята не е включена знае се. Запасите от сандвичи явно са ги изяли за обяд в Рим. Предупредиха ни да си купим нещо за резерва… Е на какво са разчитали не зная. Имаха възможност да вечеряме като бели хора, ама не. Икономия… Както и да е.

Та тръгнахме към неизвестния и за Цецо и за шофьорите хотел, който не се намира в Монтекатини Терме , а в околностите на някакво си село, което ни прозвуча като Пеша. То и така се оказа. Пътуваме ние, навън тъмно като в кучи….задни части. По едно време стигнахме селото и си казахме: „А ето го, добре се справяме!“ И пак да, ама не. Започнахме едно напред, назад, напред назад, излизаме от селото, влизаме обратно. Няма и няма. Навън само нашия автобус се върти из селото. Хем тъжно хем смешно. По едно време Митко каза, ама бая височко:

-      Бе смееме си се ние, ама какво ли си мислят хорицата, върти се някакъв чужбински автобус, от вътре гледат лошо накакви тъмни Балкански субекти.

Поредно преминаване през селото, излизаме и продължаваме този път напред, без да се връщаме. Планина, тъмнина… По едно време отдясно се вижда осветено здание. А явно е това. До него трябва да стигнем преминавайки един тесен мост. Шосето малко, колкото да се разминат две коли, автобуса не може да заходи за да тръгне по моста. Мъчиха се шофьорите не и не. По едно време продължихме напред, викаме си не е това, стигнахме едно по-широко място и автобуса обърна обратно. Айде пак на моста, айде пак маневри. По едно време моичкия пак се изцепи.

-      Е сега остава само и карабинери да дойдат и я втасахме….

И както се хилим всички, защото вече ни беше смешно – 24 часа вече беше, изведнъж от дясно, по пътя от към село Пеша се задава полицейска кола….. Е спряхме да се смеем. Цецо слезе, говориха, влезе в автобуса и каза да слезем всички. Да, вече не ни беше хич до смях. Слязохме, едни тихи, тихи…

Автобуса направи последна маневра, влезе в моста и се отправи към сградата. Ние в редица по него. Както разбрахме после, от селото наистина са се обадили в полицията, за автобуса. Цецо им обяснил ситуацията, те разбрали, но му казали да слезем от автобуса и той да мине сам по моста. Учудихме се, но… както наредят това и правим. Пристигнахме на рецепцията. Регистрираха ни, нямахме време да гледаме нищо. Трябваше да спим и на другия ден – Флоренция и после път към България.

Нашата стая беше на втория етаж. Пиколото, вземайки багажа зададе въпроса:

-      Ascensore o scale? – на което базирайки се на наученото от мен във Верона бодро отвърнах:

-      Scale!!!

Няма да се излагам я, качих се до купола на Свети Петър по сума ти стълби, та тук някакви си два етажа ще ми се опънат. Стаята се оказа ъглова, с прозорци от двете страни. Ама нищо не се вижда. Хапнахме, душ и си легнахме.

На сутринта ставаме и какво да видим. Гледка невероятна! Планина, река, тишина! Погледнах през единия прозорец  - на него скрипец. Вижда се колелото.
            Поглеждам надолу – река.

Чиста бистра, от втория етаж се виждат рибите в нея. От другата страна планина и река. Красота… Стегнахме багажа и докато Митко закусваше, аз се разходих и направих снимки. После, докато пихме кафето с Цецо, разбрахме, че това е било стара фабрика за хартия, впоследствие преустроена в хотел. Вярвайте ми беше нещо невероятно красиво.

Съчетание на старо, запазено и реставрирано и ново изработено в същия стил.  Цялата тази красота, тишина, спокойствие, ме накара да съжалявам, че няма да останем малко повече там.

Поехме към Флоренция – първо автобуса по моста, после ние по него. Този път маневрите бяха по малко…

Както си пътувахме, разговаряхме за хотела, много ни беше харесал, Митко изтърси:

-      Жена ти видя ли банята?

-      Ми видях я, баня като баня, е, малко тясна, но не е проблем.

-      Не бе, не това. Забеляза ли, че нямаше таван отгоре. Направо покрива.

-      Ми да, забелязах. Общ покрив, без таван за стаята и банята.

-      Е това не е хубаво.

-      Що бе?!

-      Ми щото като свършиш нещо, ти ухае цял ден в стаята…