Моята Италианска мечта - ІІІ-та част - Рим - І-ва част

Рим, Рим, Рим. Много съм чела и слушала за него. Вечния град. Понятие си нямах защо е вечен. И сега още нямам понятие. Може би не е моя град. Да има много за гледане, наясно съм, че ден и половина нищо не е за град в който и една дупка да изкопаеш, ще изскочи история. Но не е моето.

Рано рано се натоварихме на автобуса.   Първа спирка – Колизеума. Няма да ви заливам с ненужна информация, няма човек, който да не е запознат с тази част от историята на древен Рим. Огледахме, снимахме се, нямахме много време за влизане вътре.

Видяхме Арката на Константин, на второ място   в топ 10 на триумфалните арки по света. Докато снимах арката чух някакви силни крясъци зад мен. Оръщам се и какво да видя. Някакъв античен Римлянин тегли шут по задника на някакъв не толкова античен, но леееко мургав Римлянин. Митко ми обясни после, че леко мургавия Римлянин бил фотограф, който правил дъмпинг на античния Римлянин. Тоест снимал туристи с техните фотоапарати на по-ниска цена.  Разбрал от водача на групата. Натоварихме се обратно на автобуса, минахме покрай площад Венеция. Италианците не го харесвали, едните му казвали пишещата машина, другите сметановата торта. И двете са подходящи.

И там видях античен Римлянин, но този явно беше в криза, защото нямаше характерните сандали, ами носеше обикновени джапанки. 

Минахме през моста със статуите пред Кастел Сан Анджело.  Пеш се придвижихме до площад Свети Петър. 

И ето ти първата изненада. В Рим, а и в други градове екскурзоводите трябва да са местни. Нашата екскурзоводка Рускиня ли, Украинка ли беше не си спомням вече ни раздаде слушалките и тръгнахме. Наредихме се на една огромна опашка. Предупредиха ни, че ще трябва да минем през скенер. ОК, няма проблем. Опашката вървеше учудващо бързо, не чакахме много. Само около час, но това не ни тежеше. Използвах придвижването да направя снимки. Пълен площад, много хора, различни езици. Но едно беше универсално. Когато някой с фотоапарат погледне към теб, значи пита дали можеш да снимаш. Не зная колко двойки снимах докато чакахме. Просто ми доставя удоволствие, да видя усмихнатите им лица и прегръдките им. Споделях с тях този момент. Минахме през скенера и влязохме в катедралата. Тук беше втората изненада. Екскурзоводката започна да говори на някакъв странен развален Български. Нищо не и се разбираше. Вътре полумрак, не може да се направят кой знае колко снимки с хубаво качество. Но ето тук почувствах онзи покой на душата, който ми липсваше във Сан Марко.

Красота, картини, дърворезби, статуи…. Жалко, че „Пиета“ беше зад бронирано стъкло. Вижда се, но няма как да се снима. И гледайки и снимайки каквото може в един момен чувам в слушалките:

-      Микельанджьело работиль, работиль па спрьяль!

Туш! Потрес! И на това му се плаща да води групи и да разказва?!

Водача на групата – Цецо не издържа и той, взе микрофона и започна той да  разказва.

Честно казано не слушах много, мога да си прочета из нета всичко. Гледах и където е възможно докосвах цялата тази красота. Очите ми се изпълниха, душата ми полетя, колкото и банално и тривиално да звучи. Но беше точно така. Не разбрах колко време сме били вътре, а и не ме интересуваше. Беше ми добре. След като приключихме обиколката ни пуснаха за свободно време, като се разбрахме за часа и мястото на срещата за прибиране в хотела.

Имахме два варианта. Единия да се качим на покрива на катедралата и да видим купола на Микеланджело или да отидем в музеите на Ватикана. Решихме, че е по-добре да се качим до горе. За музеите нямахме много време, а и имахме тайна задача, която много държахме да изпълним. За нея по-късно.

Обясниха ни къде трябва да отидем за да се качим на купола. Там опашка. Наредихме се и гледам табели. Чета аз както си знам през пръсти  - 550 стъпала…сърдечни проблеми…асансьор! А! Асансьор!!! Нямаме сърдечни проблеми има асансьор, чудесно. Дойде нашия ред, платихме си и се качихме на асансьора. Вътре млади момчета, вероятно семинаристи, единия както се казва сега оператор на подемното устройство, другия охрана. Усмихнати, любезни, като че ли си им направил лична услуга с посещението си. По един коридор стигнахме до вътрешната част на купола рисуван от Микеланджело.

Какво да ви описвам… Нямам думи. Погледнахме надписа от къде да минем за да се качим отгоре на купола и тръгнахме.

И стана тя една, не ти е приказка.

Тръгнахме по един тесен коридор, облицован с теракота, толкова тесен, че само един човек може да върви по него. Тръгнеш ли веднъж, връщане назад няма.

 Задух, влага от дишането. На голямо разстояние все пак има малки прозорчета, през които влиза някакъв въздух, ама не можеш да спреш да подишаш, защото спираш хората, които вървят след теб. Леко наклон на горе и вървиш, вървиш, вървиш…. То да беше само това, ама в един момент като започнаха стълби, стълби, стълби.

Качваш, качваш, колкото по-нагоре се качваш, толкова по-тесни стават. И накрая се започна хем се качваш, хем се въртиш. Каменните стълби свършиха и се появиха метални стълби на един пилон. Хващаш се за пилона качваш се и се въртиш.

  С триста зора се качих горе, едва дишах. Едва тогава разбрах какво всъщност е пишело на табелата. Ама като чета през пръсти първи ред, последен ред така ще е. 

Докато събирах душа Митко направи снимки.

Аз рядко давам на някой да прави снимки, това ми е страхотно удоволствие, но снимките от покрива на негови. Справи се чудесно.  Събрах душата, и едва тогава видях страхотната гледка на Рим. След този ми подвиг да се изкатеря до тук, все едно Рим беше в краката ми….  Над нас премина някакъв хеликоптер, усети се завихрянето на въздуха от перките му. 

Слизането надолу беше мноооооооооого по-лесно. Направихме си по една снимка с гвардейците на папата и тръгнахме към Кастел Сан Анджело. Взехме дежурните магнитчета и сувенири, решихме на крак да хапнем по нещо, защото ни чакаше тайната мисия.  Взехме си по сандвич и решихме да седнем някъде да хапнем набързо. Тук, там накрая видяхме едни стълби и седнахме. Зад тях една стабилна дървена врата. От другата страна на улицата карабинери. Поглеждат ни, но нищо. След малко пак поглеждат - нищо. После си казаха нещо, пак погледнаха и пак нищо. По едно време идва някакъв с чанта за документи и започва да ни се извинява. Разбрахме, че иска да влезе, махнахме се от там и какво ми щукна поглеждам нагоре и какво виждам. Вее се някакво знаме…. Поглеждам на стената – табела. На нея надпис:

Посолство на Боливия. Поглеждам надясно – Посолство на Ливан. От цял Рим точно тук намерихме да седнем. Тогава ни стана ясно защо ни поглеждаха карабинерите… Набързо се изнесохме и стигнахме до замъка.

 

Разгледахме и там, не ни пуснаха вътре, не разбрахме защо. Поседяхме в парка, хубав, поддържан, семейства с деца, възрастни хора седяха и се грееха на есенното слънчице. С културата за днес до тук.

Сега малко отклонение.

Малкия ни син работи от трети курс на техникума. От тогава не ни е поискал една стотинка за нищо. Вече беше завършил, ходил в казарма и от години работеше. Преди да тръгнем за Италия, ме помоли да му купим една фланелка на „Лацио“. Казах добре. Обаче след няколко дена идва и казва, да не купувам, защото проверил и били много скъпи. Пак казах добре. Обаче на Митко му казах, че без фланелка на Лацио няма да се прибера, та ако ще и 1000 евро да струва. Веднъж да ни помоли за нещо и да не го вземем – няма как. Та както се досещате тайната ни мисия беше да купим фланелката. Гледаме, където има сергии със такива артикули питаме „Лацио?“ Отговарят ни едно троснато „НО“.  Ама троснато, та троснато. В магазини – същата работа. Наближава време да тръгваме за срещата, няма и няма. Дорева ми се. Последната сергия, която видяхме пак питаме „Лацио?“ И изведнъж срещу нас един освирепял продавач изрева:
                           - НО „Лацио“, „РОМА“, „РОМА“!!!
И се бие по гърдите като Кинг Конг.

Тогава се усетихме. Все едно да търсим екип на „Левски“ на стадион Българска армия. Тук бил район на „Рома“. Добре, че не ни набиха. Отказахме се, но ми беше толкова гадно…. Решихме да пием по биричка, дано ни се оправи настроението, а пък и видяхме едно заведенийце, а в него едно семейство от нашата група. Седнахме, заговорихме се и от дума на дума им разказахме историята с фланелката. Те си тръгнаха преди нас, ние допихме бирата и тъкмо тръгвахме дотича сина им.

- Тука – казва –по тази улица има един магазин за спортни стоки и в него има на „Лацио“ екипи.

 Веднага го намерихме и купихме въпросния екип. Направо се разревах като малко дете. Тази фланелка е още в гардероба на сина, носена е от 2011 година. Не е мръднала и като цвят и шевовете също не са мръднали.

Мисията беше изпълнена с успех. Срещнахме се с останалите и отпътувахме към хотела. Вечерта седнахме в една пицария и с кеф си изкарахме вечерта.

Доволни си легнахме и Митко казва:

- Абе жена, ти знаеш ли като се качи горе колко беше червена в лицето.Едва дишаше. Викам си жената няма да може да слезе. По едно време си мислех да махам на хеликоптера да те свалят с въжета долу.

         Е слязох….