Изкуството

   

 В една от групите във Фейсбук, се разговорихме на тема досадни съседи. И се сетих за една случка от преди доста години.
     Нанесохме се в нов блок, съседите се опознахме и си допаднахме. И двете семейства бяхме с малки деца, почти връстници, играеха си до едно време. В един момент и децата и родителите се отдръпнаха – е тяхно право е, но запазихме добрите си отношения. До един момент. Тяхната детска стая граничеше с нашия хол, по съвместителство и родителска спалня. Не сме от купонджиите, съобразявахме се, че не сме в къща с двор и ни дели една панелка, през която се чува едва ли не всичко. Та една сутрин се събуждаме от някакви странни звуци идващи от съседите. Поглеждам часовника – 6 часа. Събота. Докато се освестя и осъзная какво става минаха няколко минути. И какво се оказа? Зверско дрънкане на китара. По-скоро някакво удряне по струните за да изкара колкото се може по-силен звук. Както и да е изтърпяхме половин час и се спря. В Неделя – същото. Понеделник – сутринта пак. Вечерта обаче в 23 часа отново. Вторник, Сряда, цяла седмица същото двуразово изстъпление. Звъняхме през деня – не отварят. В почивните дни след едно ранно събуждане вратата най-после се отвори и съседката се показа. Опитахме се внимателно да уредим въпроса, уж се съгласи но всичко си остана по старому. След още няколко дена пак я спипахме на етажната площадка, иначе не отваряха и мъжа ми лееко втвърди тона.      Тогава тя ни ошашави с думите си:
     - Ми вие не спете тука, спете в другата стая! /В детската с децата/
     Половинката и каза, че все пак тук е жилищен блок, а не музикална школа. Тя нищо не отговори и си влезе.
     Резултат никакъв. Дрънкането или според тях музиката продължи. Пак я спипахме, и вече по-твърдо половинката и казва, че ни е писнало. Тя ни отговори с явно пренебрежение, че това е нищо, щели да купуват усилвател. Тука вече Митко избесня и и каза, че ще пуснем оплакване. Тя ни погледна изумено и ми цитира „Оркестър без име”:

     - Божинов, изкуството иска жертви!
     А половинката и рече:
     - Е хубаво, ама защо жертвите трябва да са от наша страна?!
     Тя неразбиращо ни погледна и вдигна рамене с безразличие и поглед, говорещ, че и досаждаме. И тогава последва коронния номер на Митко. С усмивка и тих, но абсолютно заплашителен тон изрече следното:
     - Иванова, ако това бездарие, което ти в майчината си гордост наричаш „изкуство” не спре, при първия удобен случай ще взема кухавелката и ще я навра на твоя Пегъзи Музовски в ….. сещате се къде.
     Е спряха. Но не разбирам и до ден днешен, защо интелигентна жена, завършила Българска и Френска филология се държа по този начин. Вярно е образованието е от значение, но и възпитанието също. А тя беше възпитана жена. Не е живяла в къща, живяла е в блок и е израстнала със същите порядки, които са валидни и до днес за реда в етажната собственост.
     Вече не живеем заедно, срещахме се един път за няколко години. Деца, внуци, темите са ни други. Но като я срещна следващия път, дано се сетя да и припомня тази случка. Надявам се да се посмеем заедно. Все пак това беше част от нашата младост.

    Но до ден днешен ме спохожда мисълта, че попречих на един Български Ерик Клептън да се появи…….

Бележка под черта:
Ако не знаете кой е Пегъзи Музовски вижте тук: https://www.youtube.com/watch?v=AuYurRtlsro