Жигулятника

       Беше през 1997 или 98, не помня добре. Имахме Трабант. Не мога да го прежаля до днес, хубава количка си ни беше. За сефте успяваме да се доредим до почивка в станция на МВР на Созопол. Оказва се, че ще сме заедно с едно приятелско семейство, което ще пътуват с влак. Имат и малко дете. Решаваме, че ще им натоварим багажа, все пак ние сме 4 човека и няма как и тях да ги натоварим и ще го закараме, а те ще дойдат с влака. Отиваме до тях да вземем багажа им, тръгваме си и с потрес установяваме, че спирачките отказват. Добре, че нямаше движение, защото от една малка странична уличка се изстреляхме на Сливница и щеше да стане мазало. Какво ще правим сега? Не се знае. Говорихме по телефона с нашите и споменавам, че май ще ходим с влака, щото Траби е без спирачки. На другия ден баща ми се обажда и нарежда - Митко /половинката/ да отиде да вземе Жигулата му. Оцъклих се, баща ми Бог да го прости кола много трудно да даде, да не кажа никак. И много я пази, пътя дълъг, не ми се щеше да я мисля и нея. Хъката мъката кандисахме. 
       В последния ми работен ден седя пред службата и чакам да дойдат да ме вземат с колата. Виждам една бааааааааааавно движеща се синя Жигула от нея се хили малкия син. Така, добре, седнах в нея, все едно седнах в лимузина, толкова широко ми се видя и се прибрахме. На другата сутрин тръгваме за морето. Настроение на мах, радиото свири, деца се кефят, абе лайф. Докато по едно време Митре наби спирачки и вика:

        - Абе що крещите вие бе?! 

       Споглеждаме се и се усещаме, че сме свикнали от Трабиша да говорим високо, щото шумно в купето. Тук тишина. Добре, обаче следва второ неудобство. Ми аз съм свикнала да ми друса яко, а това вози плавно и на мен взе да ми става лошо. Както и да е. 
       Спираме край Чирпан, ще обядваме. Големия син до ден днешен помни оня огромен сандвич, който му направиха в крайпътното капанче. Той и тогава си беше със завиден апетит но реакцията му беше - Егати сандвича, ма мамо!!! Обаче една бележка на касата направо ме потресе. В обедното меню имало "Супа валчета" Ха сега, кво ще та де това?! Семейство от дървен сувенир с три букви - шоп, аз една от Северозападна България ни влаинкя, ни Врачанка, ни Монтанка-мелез някакъв и две манечки шопчета започнахме да мислим какъв ще да е този деликатес, или както му викат сега Гурме. В един момент ми просветна. Бах да му се не види, Ми това било супа топчета!!! После питах и се оказа точно това. Ама щото видите ли се валяли топчетата мужду двете длани било валчета. 
       Тъй, стигнахме до станцията, отива половинката да оправи докЮментите и по едно време се връща и се хили. Питам го - какво пак? Той ми казва, че го питали за номера на колата и той казал, чакай да го видя, че не го знам. Служителката го погледнала странно, ама го пуснала. Настанихме се, излязохме на разходка и седнахме да пием по биричка, а децата количка. И както си пиеше бирата Митко изведнъж изтърси:

- Бах мааму и кола, до Сливен търсих скоростите първо горе, после се усещах, че са долу....

       Туш.....