Виртуален дневник - 25 юли 2013 г.

        Тази сутрин Фейсбук ми припомни пост от 2013-та година.

    Нямам спомен, нито пък искам да се ровя да видя кои са били на власт тогава. Но четейки го с тъга установявам, че нищо не се е променило. Даже е станало още по-зле. 
    Пускам го тук, не за друго, а за да го запазя, че сума ти флашки се съсипаха. А и е един от първите ми опити за писане. Комбинирам го и със снимка от онези дни, мислех си, че съм я изгубила, но я открих в папка със снимки от старата бойна Нокия.
И така:

    Днес ми е тягостно, то и вчера ама мислех, че ще ми се размине. Ще споделя моите мисли и впечатления от сутринта след протеста, за който всеки има свое мнение и обяснение, своите за или против. Аз нямам нито за нито против, аз имам едно огромно недоумение и едно все по нарастващо безсилие.

    Та да започна. Излизам сутринта от подлеза на метрото при Софийския университет както всяка сутрин. Още по стълбите под краката ми нещо започва да хрущи. Нали съм с "орлово" зрение въпреки снайпера на носа се навеждам и виждам стъкла от счупени бутилки. Излизам горе на булеварда, там чистачките изриват снощните емоции под формата на големи чували пълни с бирени бутилки, бутилки от твърд алкохол, мазни кутии от храна, шумолящи опаковки от кроасани и семки. Е, казах си случило се е снощи имаше бурни страсти та не са сколасали да си почистят, както обещаха. Чух и видях за изкъртените плочки по телевизията, но гледката на живо е друга. Грозно и жалко-от двете страни на булеварда купчини потрошени и цели плочки, треволяк и пръст. Но това още не беше нищо. Приближавайки към площада пред Народното събрание видях циментови колчета-хубави бяха, да бяха, повечето от тях-сега представляваха потрошени, нащърбени жалки подобия на предишните оформени като ковани от старо желязо. Колко ли злоба е трябвало да има в този, който ги е ритал до степен изкъртване на колчето.... Жълтите павета-символа на площада и те изровени и метнати незнайно къде.... Един журналист вдъхновено и с шпионски блясък в очите довери, че паветата нарочно били поставени така, че да се вадят лесно и това било провокация..... Хвала такЪви журналисти..... По нататък една от улиците беше блокирана от големи камъни. Бая зор е видял тоя, дето ги е домъкнал. По големия въпрос е от къде за Бога ги намериха?! В центъра на София?! И последното преди да завия към работата ми ща не ща погледнах към палатковия лагер, символ на мирния и интелигентен протест. Освен палатките-тента с масичка и столчета. Хубаво няма да седят по цял ден в палатките, имат право да протестират хората, имат право да отстояват идеите си. Обаче до тук. Рано сутрин в 7,30 на масата няма кафета или чайове. Има бутилки бира. Силно се надявах в тях да има вода.... Едно момиче се кискаше нещо и изведнъж от гърлото и излезе тембър като на 90 годишен файтонджия върл пушач - "Ей боклук!!!!!!!!!" Погледнах кой беше боклука - един от дежурните полицаи пресичаше площада. Тъжно и жалко. Ако осъзнаеше, че в точно този момент боклука беше тя самата не зная дали щеше да го преживее.....

    Тези вътре в парламента не са моите хора, но и тези отвън не са моите хора също.

Все се надявах, че онова идиотско събитие е било само някаква моментна истерия или "Пиянството на един народ", надявах се на следващата вечер да протестират наистина нормалните и разумни хора.

Но не би.

    Сутринта на огражденията пред Народното събрание гордо се вееше транспарант с надпис:

"СТИГА ЙЕРАРХИЯ!!!"

    Това вече ми дойде в повече. И май започвам да разбирам Дякона Левски

"НАРОДЕ???"

Футбол и още нещо....

    

     Европейско първенство по футбол. За мой късмет една седмица бях освободена от "щастието" да имам какъвто и да е достъп до предаванията по тв. 

    Но щастието не беше дълго, половинката се завърна след едноседмично отсъствие и още днес ме ощастливи с гледане на мач. Аз си щъкам из нета, но ща не ща слушам. И чувам трагичен глас:
    "Полша загуби един от най-големите си играчи Робърт Левандовски..."
    Викам си кога умря тоя човек?! С мъж запалянко съм донякъде в час. След този анонс на коментатора следва: "Той никога повече няма да играе на големи първенства". Е ясно, няма да играе. Да но следващата реплика "ще решат специалистите..." вече ме остави в ступор. Викам си нещо не съм доразбрала, може да е контузен човека. Да де, ама и половинката така чул, че Полша го загубила Левандовски... Тоя идиот коментатора го погреба едва ли не. Е, явно се е контузил тежко, нека се оправи човека, ще играе още, има и друго Европейско и Световно, че и клубни турнири.  И хвърлям поглед към екрана. А там, на цял екран, футболист от Полша в гръб и на гърба му пише ЛЕВАНДОВСКИ!!!
    
    Тука вече се оцъклих и в ступор продължих да гледам.

    Познавам визуално капитана на Франция Килиан Мбапе, пък и от обмена във Фейсбук бях наясно със счупения му нос и с това, че носи специална маска на лицето. 

    Мбапе получи топката, дриблира и известно време след това подаде на съотборник. Съотборника му продължи да играе и ЕДВА ТОГАВА коментатора започна да описва играта от момента, в който Мбапе получи топката!!! Е това вече ме уби.
    
    Та сетих се аз за вица дето на полувремето треньора на единия от отборите отишъл в кабинката на радиокоментатора и го помолил да коментира по-бавно, щото играчите не можели да смогват на темпото. Тука май обратно се получава.

    
    Преди години един кореспондент на БНТ в Австрия трябваше да коментира мач между Австрия и България. Нещо беше станало и човечеца ще не ще - коментира. Обаче ресора му друг и реплики от рода на "Ето сега господин Кранкъл подава" и "Зрителите обичат да слушат Виенски валсове" бледнеят пред днешния шедьовър на спортната журналистика. Та чак ми домиля за човечеца, тогава го изядоха с парцалите от подигравки. Предпочитам неговите коментари пред днешните. 

    А, да като за последно чух феноменалния коментар,  че на незнам си кой футболист жена му била медалистка по самбо. 

Боже, Боже, бездарието и безхаберието са вече норма..........

СЕРИАЛИ, Сериали, сериали.... и още нещо

 

    Ровичкам си из фейса и попадам на клипче-реклама на някакъв сериал. Азиатски, героите със специфичните черти и очи няма как да ги сбъркаш. Субтитри на Английски. И ми се набива в очите името на единия от героите:

   АРМАНДО
    Армандо?!

    Стана ми интересно и продължих да гледам. И хоп идва ред на една от героините. И тя с "типичното" за онази част на света име:

    ЛЕНА!!!
     Все още имам нерви и продължавам. Появява се възрастна дама, която ще държи реч. Представят я:

    Мисис ХЮИТ.

    Айде рекох си тук може да мине метър, може да е Хиу Ит. Мисис-а хваща микрофона и задава въпрос:

    - Къде е БЕНИ?
    Тук вече ми дойде в повече. Не разбрах кой е сериала, не че има значение, не гледам такива.

     Та сетих се за времето, когато даваха "Робинята Изаура" и други латиносериали. Що Лоренцовци, Освалдовци, Алисии щъкат из Ромските махали. За Касандри не знам. Но се сещам за една Ромка /писаха по вестниците/, която за нещастие объркала кой е лошия и си кръстила детенцето Леонсио....

Да, традициите не са това, което бяха. Или поне в сериалите.

Сутрешно

    

 Сутрин. Метро.
    Полузаспали , недоразсънени пътници. 
    Ученици вперили поглед в телефоните си. Някои от тях усърдно гледат през прозорците. Какво ли виждат, все пак сме в тунел...
    Изведнъж от нечий телефон се разнася бодряшката "Бяла роза".  Оглеждам се. Не само аз да отбележа. От чий телефон ли е? Не, че е от значение, ама все пак още не сме се събудили, първосигнално някак си се получава.  Впервам поглед в човека отсреща, според мен звъни неговия телефон. Той също се оглежда.
    Приятели, не мога да опиша изражението на лицето му в момента, в който осъзна, че това е неговия телефон. Невярващо, изненадано и със започващ да се проявява тих гняв.
    М, да. 
    Вечерта в нечие семейство ще има назидателна строева проверка със съответното разследване за установяване на диверсанта, добрал се до татковия/мъжовия телефон...
    Но погледите на хората около мен се промениха, от празно-сънени, станаха усмихнати.
    Е, с изключение, разбира се. Но от този момент нататък денят ми беше вече по-слънчев.
    Благодарение на една "Бяла роза".

Некои съображения

 

    Този блог беше замислен, като място, на което да разказвам за случки от живота ми, опитвайки се да придобият приличен, да не кажа литературен вид, да описвам малобройните ми почивки и пътувания в чужбина, да взимам отношение по злободневни теми. Да във всеки един мой коментар или разказ прозира, да не кажа крещи личното ми мнение по дадения въпрос.

    До този момент политиката беше умишлено заобикаляна, защото знаех, че ще загубя много. За тази цел си имах стената във Фейсбук.
    Но, както винаги има едно НО… Крещящо, плашещо.
    Фейсбук вече не е мястото, на което с удоволствие отделях време. Да има няколко групи в които пиша с удоволствие и благодаря на Бога, че все още има хора, не загубили човешкото в себе си.
    Но шило в торба не стои.    

    Така че приятели, ваша воля, дали ще четете тук или не. Няма да коментирам Ваши коментари, каквото имам да казвам съм казала. Обяснения не дължа никому. Няма да се обидя дори и да ме изхвърлите от приятелската си листа.

    Та да започна.
    Цензурата.

     Едно време, по време на онова нещо, наречено от някои Комунизъм, дето и на сън го е нямало, ама на много хора им е изгодно да плашат хората с него имаше цензура. И това беше нещото, което след 10-ти Ноември 1989 година беше посочено като основание за липсата на свобода на словото, ерго и липсата на свободно волеизявление в смисъл демокрация. Появиха се хора, които донасяха на властите, кой какво говорил против тях, против другаря Ленин, против другаря Брежнев, другаря Живков, против великия Съветски съюз. Че някои слушат Свободна Европа и упадъчната музика на Битълз, хвалят Запада, мечтаят да живеят там и да не продължавам. Всички знаем как се живееше с клеймото роднина на врагове на народа. На такива хора им казваха доносници, агенти на 6-то. И си получаваха облагите за това. След 1989 година бяха заклеймени и оплюти от всички новоосъзнали се демократично новородили се. Като се сетя само кои се писаха демократи….. Как тихомълком отсвириха тези, които не се страхуваха да си кажат мнението право куме та в очите. Да, говоря за прословутия Русенски комитет и събитията пред Кристал. Да и там имаше членове на БКП, точно те не се побояха да излязат с името си и да кажат на властта вие грешите. Къде са сега? Които останаха живи - в шеста глуха, омерзени и оплюти от същите онези, които ги яхнаха за да излязат отгоре на вълната и да се докопаят до върхушката, новите активни борци. Този път срещу комунизма. Нищо, че от този комунизъм са яли и пили до посиране. Изскочиха стари нереализирали се по онова време комсомолци, драпащи и тогава до сладки местенце, но не успели, поради заетите от други техни подобия. И се писаха репресирани. Човек плюещ по комунизма преподавал полит икономика в МВР школа, където знаем непроверени хора нямаше се писа репресиран. Лили Иванова се писа репресирана, на първите митинги на СДС виреше двата пръста и пееше до скъсване. Да давам ли още примери?
    Не е нужно.
    Защо пиша всичко това? Защото драги ми приятели. Цензурата я има.     Навсякъде, по телевизия, по вестници, по мрежата във Фейсбук. Но по-гадното е, че и доносниците ги има. Докладват та пушек се вдига. Озверели, оскотели, по-католици и от папата. По-ревностни съдници и от Бога. Кълнещи наляво и на дясно, пожелаващи смъртта на всеки, който не е съгласен с техните слова, дали плод на техния мозък или чужди няма значение. Те са по-опасни от онези доносници, на онези им се плащаше с пари. На тези им се плаща с отровени и съсипани. Души на хора. И те изпитват душевен оргазъм от това.
    Свободата на словото, демокрацията пак ги няма. Да мислиш различно от спуснатите директиви – къде ти? Мислещия човек не е изгоден никому, защото трудно се управлява. Стадото е друго нещо. Стадо от зомбита още по-изгодно.
    Ако си мислите, че дистанционното управление от Съветския съюз се е махнало и живеете свободно в грешка сте. И сега ви управляват дистанционно, само че от Запад. На народа спи. И все си мисля, че ако имаше интернет по онова време, така масово, както днес, Тодор Живков щеше да управлява още и още. Защото всичкия ербаплък щеше да се излива от компютрите и всички щяха да чакат някой да им свърши работата. А като не стане да се плюе по скапания народ, който си заслужавал управниците. Ми заслужава си ги. Щото нищо не прави. Щото всеки се е свил в собственото си егоистично битие и хич не го интересуват другите. Кой е виновен не е проблема. Проблема е, че никой не иска да излезе от ефимерното си комфортно по негови мерки битие. И именно това, драги ми приятели е онова, което дава възможност и за цензура и за доносници. Нямате топки просто казано. И все друг виновен, не и вие.
    Скоро и аз сигурно ще спра да пиша. Омерзена съм от овчедушието и загубата на елементарни човешки качества у по-голямата част от хората. Още по-омерзена съм от пробутването на определено неприемливи за мен неща, видоизменени на нови ценности.
    Фабриката за мечти хлопна кепенците. Не с последните Олимпийски игри, не с последната Евровизия, дори не с последните награди Оскар.
Фабриката за мечти хлопна кепенците, когато една нация реши, че може да диктува на цял свят какво да правят в собствените си държави. Дали от Изток или от Запад няма значение. Важното е, че другите държави не се възпротивиха. Седяха и си клюцаха по клавиатурите. Ето го резултата.

 Бях червена бабичка, бях проклета гербаджийка, какво ли не бях.
Но аз не бях такава, аз съм тази, която има мнение и най-вече мисли. Кога права, кога грешаща, все пак мислеща.
Благодаря, че ме прочетохте.

Питанка

  

Възрастна жена бута пазарска количка в Кауфланд с едната ръка. С другата дърпа пак пазарска количка, от тия с двете колела. Избира стока с едната ръка, с другата държи количката с двете колела. Кауфландската е надлежно паркирана досами стоката - на видно от всякъде място. Къде ходи не зная, но ей ти я на касата през един човек. Гледам пакетите и не са кой знае колко, явно женицата си прави сметка на пенсията. Касиерката маркира всичко - май бяха 5-6 пакета. Тя чинно ги придърпа към нея, извади портмонето, плати и... извади платнена торбичка. Внимателно постави пакетите в нея, провеси я на ръката и с бодра стъпка бутайки и дърпайки двете колички отпътува към изхода. Касиерката, човека пред мен,аз самата, а и хора от съседната каса гледахме не много умно....

Всеки луд с номера си. Но тази женица беше с цяла програма.

Виртуален дневник - 04 Септември 2022

     

    Гледаме с половинката "Игри на волята". Племената трябва да избират попълнения от тримата победители. Отпадналите седят от страни и гледат. В едър план показват една от отпадналите участнички. Жена на години обезобразила се тотално с корекции по лицето. Джуки, бузи... Ако беше физически недъг или белези от нещастие нямаше да ми направи впечатление. Но съзнателно да се обезобразиш така, не го разбирам. Тя може да се харесва така... Кой знае. 
    И в един момент чувам половинката:
    - Изберете я тази бе, поне няма да имате комари!
    Както винаги Митко е точно в десятката. Кратко и точно.