Чаках, чаках и най-накрая денят „Х” дойде. Заедно с приятелката ми Мариана
и дъщеря и Диди отидохме на концерта на Маестро Рийо. Въпреки отвратителното
време, въпреки претъпкания тролей – претъпкан между впрочем от хора, отиващи на
концерт като нас, в душата ми беше празнично. От години гледам клипчета,
въздишам и се питах дали някога ще имам удоволствието да присъствам на живо на
негов спектакъл. За късмет купихме билети за втория концерт. Казвам късмет,
защото когато успях да отида за билети за първия имаше останали единични бройки
от доста скъпите билети, които не можех да си позволя. За баба пенси билет от
250 лева беше твърде много, колкото и да ми се искаше.
За мой късмет жената на касите каза:
- А, заложили са втора дата,
значи ще има втори концерт!
А така, късмет. Късмет,
късмет, ама ако Мариана не можа да отиде на следващия ден, щяхме да си останем
и без тях. Алекс се разболя и не ходи на градина, а аз трябваше да го гледам.
Та на другия ден, Мариана успя да отиде и купи билетите.
До тук добре, както казва
друга моя приятелка – Валя, започна голямото чакане…
И четене. Странен народ сме това Българите, не само не се радваме, ами упорито
се стараем да скапем радостта на другите. Какво ли не прочетох, ама не ми се ще
да повтарям простотията хорска.
Абе хора, като се неспособни да
се радвате, не пречете на другите да се радват. На мен хич не ми дремеше, даже
доста ги понасолих във форуми и коментари под статии но както и да е. Нещастни
и дребни душици не могат да ми равалят настроението.
Дойде денят и по стара традиция
времето се скапа. Вали, направо потоп! Ама хич не ми пука. Доплувахме някак си
до Арена Армеец /щото като завали по закона на Мърфи стават задръствания и
наводнения / 10 минути преди началото. Местата ни бяха хубави, виждахме и
чувахме прекрасно. От страни на два големи екрана се прожектираше какво става
на сцената и в публиката.
И се започна.
Артистите минаха по пътеките на залата
и се качиха на сцената.Мъжете във фракове, жените в бални рокли и
прически. Красота! Камери следяха как вървят и как Маестрото се поздравява с
хората около пътеката, по която вървеше и той заедно с всички музиканти. След
кратка шеговита реч, превеждана от концертмайстор Кремена Минева – оркестрант в
неговия оркестър, спектакълът ни завладя. Изпълненията чудесни. Атмосферата
супер. Маестрото пускаше шегички, оркестъра не само свиреше чудесно, но и
участваше в хумористичната част на представлението. Даже дамите оркестрантки и
хористки танцуваха холандски танц с дървени обувки. Всяко едно изпълнение беше
съпроводено с въведение от Маестро Рийо, а на голям екран отзад се поставяше
съответна картина или видео имащи връзка с произведението. Какво ли не
слушахме, Пучини, Верди, Йохан Щраус, -
арии от „Травиата”, „Турандот”, „Кармина Бурана”, „Фантомът на операта” и още и
още, не мога да изброя всичко….
А публиката също беше на
ниво. Имаше хора от всяка възраст, дори
и бебе. Някои ще кажат „Как може?!” Ми може, ако няма кой да го гледа. Това
бебе се чу чак в антракта и то навън от залата. Една друга млада дама започна
да танцува на пътеката. Малка принцеса на около 8-9 години в розова балетна
пачка. Около нея танцуваха двойки от всякаква възраст от баби и дядовци до
майки и татковци с малките си деца на ръце. По едно време камерата улови
малката балерина и започна да я дава. Маестрото я видя и я извика при него на
сцената. Даде знак и заедно с оркестъра засвириха отново валса. А тя танцуваше
щастлива… Когато приключиха донесоха букети и Маестрото и подари няколко от
тях. Залата полудя от аплодисменти. Това дете ще помни този момент докато е
живо.
Пяхме, танцувахме ,
прегръщахме се, светихме с телефони и фенерчета.
Имаше и Българско участие. Ансамбъл от гайдари и тъпан се включи с две
изпълнения. Интересно звучат Шотландска гайда, нашенски гайди и симфоничен оркестър.
От тавана се спуснаха
разноцветни балони.
Последното изпълнение на
Маестро Рийо беше „Моя страна, моя България”.
Жест към всички нас. Големият Маестро напусна сцената на фона на трещящата по
шевовета от аплодисменти зала.
А на нас не ни се тръгваше…..
Балът свърши, Пепеляшка, тоест аз се качи на последната тиква, пардон
тролей и се прибра. Но в душата ми остана едно спокойствие и радостно
настроение, една удовлетвореност, че все пак мечтите се сбъдват.
Ще продължавам да мечтая.
Винаги има за какво, стига да имаш очи да го видиш, уши да го чуеш и сърце
да го усетиш.
