Моята Италианска мечта - І част - Венеция

             

Преди да започна с пътеписа, ще ми простите едно малко отклонение.

В детството ми никога не съм си мечтала за Италия. Мечтаех си за Гърция и Англия. Минаха години, посетих Гърция, след това създадох семейство и мечтите отидоха на заден план. През 1982 година по телевизията тогава Първа програма даваха сериала „Венеция през зимата“. Това беше първия ми допир, макар и виртуален с Венеция. В спомените ми остана като едно романтично и красиво място, изпълнено с тайни. И незнайно как Венеция се намести трайно в мечтите ми. Не заради гондолите, не заради каналите, а именно заради онова обещание за романтика и тайни. Митко – знаете това е половинката ми – знаеше за тази моя мечта. И от време на време се шегуваше с мен:

         - Жена, казваше ми той - ще те заведа във Велинград.

И започваше да свива пръсти и да изрежда:

          - Първо започва с „В“, второ има вода, трето водата е и топла.

Смеех се и му казвах, че вече съм била там, но това си остана, като една от многото ни семейни шеги.

             Минаха години. И ние един по един станахме на години. Неговата 50 годишнина посрещнахме с близки, приятели и колеги. Имаме чудесни спомени и много снимки.

            Наближи моята 50 годишнина. Митко започна да ми предлага и за нея да направим купон. Хубаво, купон, но все пак имам само едни братовчеди и те са далече в Испания, сестра ми, зет ми и децата им  - с тях винаги можем да се почерпим. Децата ни  - е за тях си е ясно те са на първо място. Приятели и колеги имам много. Не мога да ги поканя всички, финансово не можем да си го позволим, а пък не мога да кажа този ще дойде, този – не. И категорично заявих, че никакви купони не се очертават. Само ще се почерпим с децата.

              Една вечер Митко се прибра от работа и рече:

              - Жена, сигурна ли си, че не искаш да правим купон?

              - Сигурна съм! – отговорих

              - Е тогава сядай на компютъра и търси екскурзия до Венеция!

              Зинах и така си останах с отворена уста. Той ме гледа и ми сочи компютъра. – Сядай и започвай.

              Честно да си кажа хич и не се опъвах. Митко е домошар и много трудно да се навие да пътува някъде. Ходили сме само на почивка в Турция. Седнах и се разрових. На другия ден пак. Намерих една до Венеция. Показах му я и той нарежда:

              - Виж сега само една Венеция не става, виж там наоколо и още нещо.

Разрових се пак и намерих Венеция, Верона и Флоренция. Половинката изслуша информацията, погледна картата, къде точно се намират градовете и авторитетно отсече:

              - Жена, така и така гъз път ще види, давай ще ходим и до Рим.

Е, намерих и такава екскурзия. Вечерта дадох оферта, която беше приета единодушно от него и децата и на следващия ден отидохме в Руал травъл и капарирахме екскурзията.

              До тук добре. Започнах да събирам информация. Все пак в бяла държава ще се ходи, няма да се излагаме пред хората я. Това „Булгар, Булгар“ не е за нас. Разпитах Криси, колежка и приятелка, която беше ходила там и тя ме снабди с доста ценна информация. Включително и с това да си вземем дъждобрани. За да не носим чадъри, ако вали. По-трудно се разглежда, каза тя. И си вземи маратонки, ама не нови, а такива, с които си ходила, защото в Рим ще имате мнооого ходене.

             И така подготвени за положителни емоции се качихме на автобуса и поехме в западна посока.

             Местата ни бяха в края на автобуса предпоследна седалка от страната на вратите. Зад нас седяха майка с момче, което беше много въодушевено и през цялото време слушах информация от къде минаваме, какъв е този град и какви забележителности има. Границата минахме бързо, без проблеми. В Сърбия също като у нас – царевичак, изсъхнали запуснати полета, тук-там се виждаше по някое населено място с унили покриви  - сиви и запуснати. А, да това става през 2011 година. Следвоенна Сърбия. Като наближихме Белград, вече беше друго. За „късмет“ попаднахме в час пик и близо 2 часа се придвижвахме пълзейки със скоростта на охлюв с артрит. Навън жега, ние с климатик и сме добре. Но забелязах завистливите погледи на хората от тамошния градски транспорт. Вееха си с вестници, ветрила и подръчни подходящи материали. Като излязохме от Белград спряхме за почивка и после продължихме нататък. Следващата граница минахме бързо. И от там нататък нямам спомени, защото пътувахме през нощта и придремвахме. Сутринта в 6 бяхме в Триест.

   Спряхме на един паркинг, пушихме по цигара с кафето и се придвижихме към корабчето в Пунта Сабиони. Качихме се и моята приказка започна.

             Заваля. Един ситен противен дъждец, който ни принуди да седим вътре в корабчето. Гледах, снимах каквото можах и благодарях наум на Криси, за съветите за дъждобраните. Доста от хората нямаха нито дъждобрани, нито чадъри. Аз имах и двете. Дъждобран добре, но заради очилата трябва да нося и чадър. Към обяд вече се бях специализирала в правенето на снимки с чадър и очила. Имам в предвид, че съм късогледа, за да направя снимка трябва да сваля очилата за да погледна дали е добре – апарата ми тогава не беше кой знае какъв, телефона ми и той не беше пригоден за много снимане – с другата ръка държа и свалените очила и чадъра, внимавайки хем да хвана добър кадър, хем да не намокря визьора, хем да не изпусна и очилата. Обаче успях. Та слязохме във Венеция, водача на групата ни каза да запомним добре мястото, на което слязохме и часа на тръгване. Ако някой изпусне сборната среща след свободното ни време, да идва направо тук. За по-сигурно теглих едно фото на къщата точно пред стоянката. Дъжда се усилва, хората се разпиляха да си купуват чадъри и дъждобрани.  Тръгнахме към площад Сан Марко. Минавайки през едно мостче ни информираха, че тук от дясно е прочутият Мост на въздишките, който „няма да можете да видите целия, защото е в реставрация“. Видяхме само една малка част от него.  Минахме покрай двореца на Дожите, видяхме къде са съдили Казанова, после разбрахме от къде е избягал и се появихме на площад Сан Марко. Сиво, мокро. Доплака ми се. Толкова мечти и ето ти на. Егати късмета. Митко се чуди какво да направи да ме развесели, аз геройски се хиля уж ми е много весело. Да, ама не. Двете колони в началото на площада са впечатляващи. На едната е бронзовия крилат лъв на Св. Марк, символ на мощта и богатството на Венецианската република, а на другата статуя на св. Теодор първият покровител на Венеция, който пронизва нещо, което на мен ми се видя като крокодил. Но после узнах, колко съм невежа, било дракон. 

Двете  огромни мраморни колони, са били  пренесени от Константинопол през ХІІ век.Въпреки развинтената ми фантазия ми е трудно да си представя как е станало това. Но явно е станало, след като ги видях с очите си и ги пипнах с ръцете си. Отдясно се издига Дворецът на дожите и се вижда част от Базиликата, отляво е ренесансовото здание на Националната библиотека и Кампаниле, а отсреща - Часовниковата кула с "Маврите". Това реално са очертанията на прочутия площад Сан Марко. Застанах между двете колони, вдигнах глава нагоре, към едната, после към другата и се почувствах малка и нищожна. Е нормално, след като узнах, че там където съм стояла, се извършвали екзекуции на престъпници….

             

  Тръгнахме към базиликата Сан Марко. Дъждът започна да намалява, в един момент почти спря.  Минахме покрай прочутото кафе „Флориан“ известно с най-скъпото кафе. Е не само с това. В него пребивавали Гьоте, Байрон, Русо, Хемингуей, Бродски.  И Казанова. Заради него са забранили на жени да посещават кафенето. Ама това не го спряло, той продължил да съблазнява по площада. Да, не са страдали от липса на емоции Венецианците по онова време. Докато чакахме да влезем вече не валеше. Честно казано не ми хареса от вътре. Захлупи ме. За мен Божия храм трябва да те приласкае, да се почувстваш уютно и да те предразположи да се вгледаш в себе си. А тук ми се дощя да изляза по-бързо на въздух. Но отвън си беше много впечатляваща гледка. Пищно и разточително. Показващо богатството и мощта на Венецианците. Не си падам по такива показни работи. Но и не мога да отрека, че е впечатляващо.

Няма да ви занимавам с информация за достойнствата и забележителностите на Венеция. Прекалено много информация и снимки има. Моето е опит за предаване на личните ми впечатления.

Дойде ред и на гондолите. Виждала съм ги на картинки, по телевизията и като дете по панаирите като кичозни атрибути за всяка една уважаваща себе си домакиня в малък по големина град. Първата ми мисъл беше „Боже, приличат на катафалки!“ Черни, с китка на носа, с плюшени червени седалки… Бррр. Тотално крушение на кошницата ми с фантазии… В последствие разбрах, че не съм много далеч от истината. Черния цвят според някои е последица от чумата покосила Венеция.

Но въпреки всичко „Черния лебед“ е един от символите на Венеция. 

Когато стигнахме до Канале Гранде, когато застанах на брега, върху една люшкаща се платформа, когато усетих звуците от скърцането на дървото и шума на водата, тогава с пълна сила усетих какво точно означават изразите „Всичко тече, всичко се променя“.

   

След посещението на моста Риалто ни пуснаха да се разходим самостоятелно. Дежурните сувенири, малка маска, магнитчета и задължителната програма беше изпълнена.

И ето тук вече времето реши да покаже благосклонност – изгря слънце. Разходихме се из малките улички, разглеждахме сградите, чудехме се как живеят местните в стария град, полюбувахме се на возещите се в гондоли хора, е не чухме нито един гондолиер да пее, поседяхме малко в едно паркче и то мъничко и решихме да се върнем на площад Сан Марко, да видим всичко отново. Вече на слънчева светлина.

Пристигайки пред двете колони вече видяхме първата разлика. Гълъбите. Много гълъби летящи, кацнали по земята, по хората. Въпреки забраната за хранене много хора протягаха ръце със храна за гълъби и те доверчиво кацаха по ръцете, по рамената, че и по главите на хората.

Площада беше вече съвсем друг – пълен с усмивки и хубаво настроение. Двореца на Дожите вече сияеше с архитектурните си решения, с дантелените си орнаменти, кафенетата вече бяха разположили масичките и столовете, канейки туристи, базиликата не ми се видя чак толкова предвзето-помпозна. Видяхме вече с други очи кулата от която всяка година полита ангела символизиращ началото на карнавала във Венеция, часовниковата кула. Нейният огромен часовник, украсен със злато и емайл, показва смяната на сезоните, преминаване на слънцето в зодиакалните знаци, времето и лунните фази. Красота! На високия плосък покрив две тъмни бронзови фигури, известни като "Маврите", вече пет столетия удрят с чук по голямата камбана, вследствие на което тя звъни на всеки час. Случихме точно този момент.

Направихме нови снимки, изядохме по един сладолед и бавно тръгнахме към мястото на срещата.

Тъй като нямаше много време, но пък и бяхме подранили седнахме в едно заведение до канала, пред носа ми се люшкаха гондоли, на канала като по чудо се разминаваха лодки, катери, туристически корабчета. Ама пълно, та пълно! Аз пих кафе, Митко реши да опита местната бира. Седим си двамата, пием си питиетата, пушим по цигара зареяли поглед към канала и изведнъж чувам:

-     - Жена това тук е мечтата на всеки катаджия. Да си седи и да глобява.

Те ви и романтика. Качихме се на корабчето и се отправихме към Пунта Сабиони, а от там в Лидо ди Йезоло за нощувка.

Разхождайки се из малките улички виждайки плуващите натам-насам гондоли, лека полека започнах да проумявам защо толкова хора включително и аз си мечтаят за Венеция. Не е кичозността –защото освен красота имаше и откровен кич - и парадирането със финанси и влияние, не е и могъществото на църквата в онези далечни времена. Напускайки Венеция, разбрах къде е магията на този град. В чувствата. В душата си аз исках да се върна пак там. И ако е рекъл Господ пак ще отида.