Това е тъжно-смешно-ироничен разказ. Погледнато през моите очи.
Имаше един лаф от филм. Турист от бившия соц. лагер отива на екскурзия в чужбина. В една от уличките попада на проститутка и тя го кани доста агресивно да влезе. Негов приятел едва го отмъква с израза "Туристо социалисто" - тоест няма пари. Та от там и заглавието. Не исках да обиждам хилядите нормални и възпитани Българи почиващи из целия свят. За това и не пуснах планираното заглавие - "Туристо Булгаро"
Първо излизане в чужбина. След 1989 година. Пътувала съм и преди. В Гърция и Турция. А и тогава бях мома, хич не ми беше до прозаични ежедневни неща. Сега вече от гледна точка на годините и опита, от битието, вече имах друго виждане на нещата. Но както и да се мислех за подкована от изучаването на „До Чикаго и назад“ се оказах тотално излъгана….
Та да започвам. Тръгваме с автобус - първа почивка в Турция. Годината е 2008. Наслушала се бях на всякакви страхотии. За пътуването, за водачите на групата, за гадните условия оттатък и още и още.
От предишните ми разкази знаете за прословутото ми състояние при пътуване, изразяващо се в действия подобни на изригването на средно голям вулкан. Споменавала съм, че и половинката си има съображения и не яде в крайпътни заведения нито у нас, нито в чужбина. Не е любител дори на Макдоналдс, а такива имаше много по път. Та знаейки горе-долу колко време ще се пътува – /18 часа/, съобразявайки се с неговите предпочитания, решихме да му направя сандвичи -3 броя, купихме минерална вода, събрахме багаж и за двамата в една чанта и хайде готови сме.
Пътуваме добре, тогава ползвахме услугите на „Он травъл“, тя след години фалира, но тогава всичко беше точно и изрядно. Наближаваме границата и половинката казва:
- Жена, дай единия сандвич, че нещо ми пригладня, пък не се знае там колко ще седим и не е удобно да се разнасям натам-насам и да дъвча.
Добре, докато изваждам сандвича от чантата докато я прибера, обръщам се да му го дам и гледам той се хили. Питам го какво става, а той с глава ми посочва от другата страна на пътеката, седалката преди нашата. И какво виждам.
Мама, тате и синковец в пуберитета. На масичката пред мама отворен буркан домашна лютеница. Тате бели кренвирши. Мама вади филия – предварително нарязан хляб, не фабрично, филиите бяха неравни – плясва лъжица лютеница със замах, оставя лъжицата в буркана, размазва с нож, тате дава кренвирша, мама го цепва на две и захлупва с друга намазана филия с лютеница. Подава на синковеца през главата му, защото той седи на предната седалка и следва същата процедура за тате и за мама, а после по желание за който иска да повтори.
Кой знае как съм гледала, защото Митко въздъхна и рече:
- Ми така е, ти като не ми даде да си взема една консерва копърка…
И тъжно си разви сандвича….
На Хаджията се престраших и си купих бутилка кола за мен. Ама се престраших да отпия едва след като слязохме на Лапсеки от ферибота…
Процедурата с лютеницата се повтори и сутринта към 6 часа преди пристигане.
Друг вид нашенци незнайно защо се бяха запасили с бира за из път. Нищо лошо, чудя се и до ден днешен защо бирата беше в стъклени бутилки, които чинно се дрънкаха празни обратно към България.
Първо излизане в чужбина. След 1989 година. Пътувала съм и преди. В Гърция и Турция. А и тогава бях мома, хич не ми беше до прозаични ежедневни неща. Сега вече от гледна точка на годините и опита, от битието, вече имах друго виждане на нещата. Но както и да се мислех за подкована от изучаването на „До Чикаго и назад“ се оказах тотално излъгана….
Та да започвам. Тръгваме с автобус - първа почивка в Турция. Годината е 2008. Наслушала се бях на всякакви страхотии. За пътуването, за водачите на групата, за гадните условия оттатък и още и още.
От предишните ми разкази знаете за прословутото ми състояние при пътуване, изразяващо се в действия подобни на изригването на средно голям вулкан. Споменавала съм, че и половинката си има съображения и не яде в крайпътни заведения нито у нас, нито в чужбина. Не е любител дори на Макдоналдс, а такива имаше много по път. Та знаейки горе-долу колко време ще се пътува – /18 часа/, съобразявайки се с неговите предпочитания, решихме да му направя сандвичи -3 броя, купихме минерална вода, събрахме багаж и за двамата в една чанта и хайде готови сме.
Пътуваме добре, тогава ползвахме услугите на „Он травъл“, тя след години фалира, но тогава всичко беше точно и изрядно. Наближаваме границата и половинката казва:
- Жена, дай единия сандвич, че нещо ми пригладня, пък не се знае там колко ще седим и не е удобно да се разнасям натам-насам и да дъвча.
Добре, докато изваждам сандвича от чантата докато я прибера, обръщам се да му го дам и гледам той се хили. Питам го какво става, а той с глава ми посочва от другата страна на пътеката, седалката преди нашата. И какво виждам.
Мама, тате и синковец в пуберитета. На масичката пред мама отворен буркан домашна лютеница. Тате бели кренвирши. Мама вади филия – предварително нарязан хляб, не фабрично, филиите бяха неравни – плясва лъжица лютеница със замах, оставя лъжицата в буркана, размазва с нож, тате дава кренвирша, мама го цепва на две и захлупва с друга намазана филия с лютеница. Подава на синковеца през главата му, защото той седи на предната седалка и следва същата процедура за тате и за мама, а после по желание за който иска да повтори.
Кой знае как съм гледала, защото Митко въздъхна и рече:
- Ми така е, ти като не ми даде да си взема една консерва копърка…
И тъжно си разви сандвича….
На Хаджията се престраших и си купих бутилка кола за мен. Ама се престраших да отпия едва след като слязохме на Лапсеки от ферибота…
Процедурата с лютеницата се повтори и сутринта към 6 часа преди пристигане.
Друг вид нашенци незнайно защо се бяха запасили с бира за из път. Нищо лошо, чудя се и до ден днешен защо бирата беше в стъклени бутилки, които чинно се дрънкаха празни обратно към България.
Почивката мина, наближи време да си
тръгваме. Консултирах се с половинката, в деня преди тръгване ходихме до
близкия супер, купихме си питки и слайсове колбас и му направих сандвичи за из
път. Е, признавам си взех две малки кутийки масло от закуска и два резена
домат, за да не му е сухо… Гледката беше потресаваща! Грабеше се храна като за
последно… Някои дори си взимаха кола от барчетата да си напълнят шишета за из
път!!! И това три вечери преди тръгването. Ума не ми го побира…. Ми тя на нищо
няма да прилича тази кола! В магазина до хотела спокойно си купихме бутилка
кола, нормална цена, дори по онова време по-евтина и от у нас. Но другия потрес
беше на закуска в деня на отпътуването. Е такова не бяхме виждали. Правеха се
сандвичи в промишлени количества, от всички печива – кифлички, пиде-та, питки
се взимаше в такова количество, като че ли ще се пътува цяла седмица през
територии, в които няма жив човек. След това около 10 часа се влачеха кексове и
мъфини, а на обяд съответно се натъпкваха като прасета. И се взимаха плодове. С колко ще се охарчиш да си купиш,
ама нали е аванта….
Да не споменавам, за тенекиите със зехтин и бурканите с маслини, сложени в кашон, завити с вестник и овързани с канап...
Казвам си това е така, защото е в Турция, сигурно на Запад Българина се държи по друг начин.
Да, ама не.
Да не споменавам, за тенекиите със зехтин и бурканите с маслини, сложени в кашон, завити с вестник и овързани с канап...
Казвам си това е така, защото е в Турция, сигурно на Запад Българина се държи по друг начин.
Да, ама не.
Следващия разказ ще е за пътуването в
Италия и там вече ще вмъкна всичко по реда на изживяването.
Малко късно започнах с разказите. Но нищо, ще наваксам.
Малко късно започнах с разказите. Но нищо, ще наваксам.
Благодаря, че бяхте с мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар