Салмакис - Бодрум

Ще се опитам да разкажа по-подробно за пътуването и хотела, може би на някои места ще съм многословна, на някои места по-пестелива. Толкова си мога, ще ме извините.

Пиша нещо като информативен пътепис-житие-битие. Ще го пусна в група за почивка в Турция, така, че ще ми простите описанията на храната. Дано всеки намери нещо за себе си.

Направихме ранно записване, до последно всичко вървеше добре. Дори тръгнахме 15 минути по-рано, всички се бяхме събрали. Час на тръгване 14,45. Взехме останалите почиващи по път и навреме бяхме на границата. Автобуса чист и комфортен, взет под наем от „Ориент 99”.

 Водачката Люба, беше любезна и внимателна, раздаде ваучерите и обясни накратко какво предстои. Нашата граница минахме бързо и експедитивно, но в „ничията земя” чакахме 4 часа. Така и не разбрахме защо, но допълнително два сръбски автобуса махнаха колчетата и се врязаха в колоната. Много нахални.  Използвайки разсейването на нашия шофьор единия се вклини пред нашия автобус. Да, ама в един момент и те самите започнаха да си играят на „Кой е по-по-най?” и едва не се сблъскаха кой да мине пръв. Единия дори се качи с гумите на банкета пред КПП-то. Както и да е минахме и продължихме.

 Задължителната спирка на „Хаджията” и продължихме към Гелиболу.  За късмет, а и поради закъснението, когато пристигнахме веднага се качихме и тръгнахме за Лапсеки. Почти празен ферибот, спокойно пътуване. Бързо преминахме Дарданелите и продължихме вече в Азиатската част на страната. Пътищата хубави, спирахме за почивки редовно. До тук добре, както казва моята приятелка Валя. Даже много добре. Нагласихме се за предстоящата почивка, не сме ходили в Бодрум, а обичаме да посещаваме нови места. Приближихме Кушадасъ и хоп първата изненада. Знаехме, че автобуса е за Бодрум, от разговори на по цигара с други пътници разбрахме, че има и за Дидим.  Но така и не разбрахме, че ще се ходи и до Кушадасъ и ще оставим и там почиващи.  Нищо лошо, минахме, оставихме хората, и тръгнахме отново. И както си седим изведнъж Люба казва:

- Моля, нашите гости за Бодрум да се приготвят за трансфер.

Те ти булка Спасовден. Слязохме ние двамцата с половинката и едни младежи – момче и момиче. Настаниха ни в някакво бусче, Люба ни каза, че ще ни закарат до Бодрум, че там ще има човек от Турския туроператор,  говори нещо с шофьора и айде понесохме се в неизвестна посока, неизвестно с кого. През целия път с половинката си припомняхме но нито той, нито аз не сме чули който и да е нито в офиса, нито Люба да каже, че ще ни местят в друго превозно средство. Напротив, все се казваше, че ще пътуваме за Бодрум… 

Та пътуваме си ние, бусчето ниско, като кола, то и бусче май не беше – две седалки за по трима човека една срещу друга, отзад багажа, нищо не може да видим, та дори и табела да се ориентираме къде сме. Хеле по едно време успяхме да прочетем, че сме на разклона  за Дидим. Това Турците много обичат кръговото движение. Пътуваш, пътуваш и хоп кръгово движение. На най-обикновено на вид кръстовище, не толкова натоварено…  Продължихме си пътуването и по едно време се усетихме, че май сме в Бодрум. Бусчето взе да завива по разни малки улички и хоп спря. Погледнахме – стигнали сме хотела на младежите. Слязоха, пожелахме си приятна почивка и те си влязоха в хотела. Шофьора се заговори с пиколото и когато той взе да ръкомаха указвайки посока, се усетихме, че пита за нашия хотел. Хубаво, тръгнахме, включи GPS, наляво, надясно, нагоре, надолу, изключи го, май се загубихме. Вървим из едни малки сокаци, отстрани месарници с провесени бутове, вътре се кълца мръвка с големи сатъри… Викам си разговаряйки с мъжа ми на ум "Митре, ако ни изхвърли тука загинахме си направо." По едно време пак спря, пак пита, пак му ръкомахаха, пак тръгнахме и хоп, като на кино пред нас се появи хотела. 

Стовариха ни багажа, благодарихме, човека кимна с глава и отпътува.  Беше 11 часа. Влязохме на рецепцията, поогледахме се – никой освен хората на рецепцията и пиколата. Тъй, ще се оправяме сами. Поназнайвам Английски колкото да не се загубя и да не остана гладна. От предишните ми пътувания в Турция, а най-вероятно на такива съм попадала, знаех, че малко говореха на Английски. Но тук хората говореха добре, разбрахме се бързо, сложиха ни гривните и ни изпратиха да почиваме до 14 часа. Седнахме с половинката на сенчица, изпушихме по цигара и слязохме да поразгледаме.  Аз освирепяла от глад защото от закуската предишния ден освен вода нищо друго не бях слагала в устата /на който и хапчета против повръщане по време на път не му помагат, стои гладен!/ изгълтах едно кафе на бара при басейна и вече се отпуснах. Почивката започна.

В 12,30 отидохме да обядваме. И попаднахме на Селяхаттин. Мило, усмихнато момче, настани ни, попита ни на прекрасен Английски сега ли пристигаме и докато си разменяхме приказки, сервира ни ледено студена вода, попита ни сега ли ще поръчаме нещо за пиене или по-късно и ни остави. За храната после, сега за Селяхаттин. В последствие разбрахме, че е бил учител по история, родното му място е някъде към границата с Грузия и Армения. Много разговори водихме с това момче, е, когато беше възможно. Винаги с усмивка, винаги доброжелателен, винаги търпелив. Интересуваше се от къде сме, какво работим, за първи път ли сме в Турция. Преминахме и през други теми, култура, музика, засегнахме и религията в частност пушенето. Беше ни интересно, как така религията им не позволява да се пуши, а наргилетата са почти навсякъде и се използват. Стигнахме до извода, че и при тях и при нас не всеки спазва стриктно всичко. От първия ден, гледахме да седнем на неговите маси. И така до края на почивката. Когато нямаше свободни места /масите бяха навън за пушачи, иначе в залата имаше места винаги/, Селяхаттин ни питаше дали искаме да почакаме да се освободи маса при него или да ни настани на друго място. Казвахме че ще почакаме. Изпращаще ни до бара и си поръчвахме питие. Когато се освободеше маса идваше, вземаше ни напитките и ни настаняваше. Знаеше какво пием и когато приключехме взетите от нас напитки питаше джин,вино или бира?  Бирата за мен и то по една малка нали съм един пияч…. Когато Селяхаттин почиваше ни сервираше неговия приятел Ерсин. Доведе го, да ни го представи. И той беше много приятен човек. Родом и живеещ в Бодрум. И двамата ергени.

Една вечер имаше по-малко хора и се заговорихме със Селяхаттин. Попитах го кога спи? Той ми каза. Лягам в 11, ставам в 5. От 6 часа сутринта съм тук. Имам почивка между 15 и 17 часа. Казва- лягам и заспивам веднага. Е как няма да заспива, такова тичане сутрин, на обяд , на вечеря…. Запитах го дали като свърши сезона, ще се върне да работи като учител, а той поклати глава и каза – учителската заплата е много малка… Познато май… Добре, че хотела е целогодишен и е зает през цялата година, а не само през сезона.

Да си жив и здрав, Селяхаттин, дано да успееш и да намериш щастието си.

Сега за хотела.

Ще ми простите изблиците, но за първи път съм в хотел 5 звезди

Хотела е на тераси, най-високо е рецепцията, лобито, както и а ла карт ресторанта. Него не го и посетихме. Не изпитахме никаква нужда. След това са стаите, в низходящ ред най високо бяха тези с номер 8, слизайки надолу намаляваха… тераса нов блок 5, тераса блок 4… Много стълби, но има и асансьори, така че не е трудно. Като ни настаняваха, пиколото ни поведе към асансьора и направо се опулих като видях че натиска бутон за надолу. Чак после се усетих защо. Та пиколото се оказа с прадядо от Велико Търново.

Стаята ни беше с изглед към морето, двойно легло, климатик, зареден хладилник с безалкохолни, вода и студен чай. Вграден сейф, телевизор с преобладаващо Турски канали, но имаше Немски, Италиански, спортни. Ей така от гъдел ги прехвърлих. Интернет имаше навсякъде из хотела, дори и на плажа. Разбираемо беше претоварен и понякога се губеше връзката. Почистваха всеки ден, кърпи сменяха всеки ден, спалното бельо три пъти. Вода зареждаха всеки ден. Топла вода имаше постоянно. Пиша тези неща, защото на връщане някои хора се оплакаха от липса на топла вода в петзведен хотел в Дидим.

На басейна и плажа свободни шезлонги и чадъри имаше винаги. Независимо по кое време отидеш. Пясъка е едричък има и камъчета. Водата чиста, рибите плуват между хората. Имаше места с камъни, но повечето беше пясък. Така че аква обувките не ги ползвахме. Кърпи може да се вземат и издават в определени часове. На тях работи едно китайче и стриктно си спазва работното време и почивките. И да вметна имаше доста китайци, камериерки, чистачи, един път попаднахме в асансьора с мияч на огледалата… Един от тях кръстосваше плажа и обираше фасовете и боклуците. Ми простотията няма почивен ден, дали е нашенска или чужбинска. На всеки два шезлонга има масичка и гърне за боклука. Какво им пречи да си хвърлят фасовете в гърнето?!

Анимация – сурин на басейна, след обяд на амфитеатъра в градината.

Вечер започва първо с детска дискотека около половин час, след това за големите – турска вечер, кубински ритми,

певец, който като му видах снимката си помислих, че ще е техния Азис, но човека с групата си ни напълниха сърцата с хитове от наше време. Върнахме се в младините си, дежурния избор на мис. Спечели една много сладка баба Англичанка, която се веселеше от сърце с изпълнението на задачите. Всяка вечер нещо различно.

Стигнахме и до храната. Пълно ГГЗ, както казва друга моя приятелка Нели. Преведено  - Гъз глава затрива.

Закуска – каквото ти душа иска – дежурните омлети приготвяни на момента, яйца на очи, варени, бъркани, 5-6 вида сирена, колбаси – техните са меки подобни на телешкия у нас, пържени колбасчета-нещо като кренвирши и наденички, домати, краставички, маслини, конфитюри, млека и за мой потрес пикантен миш маш. И го ядяха чужденците та им пукаха ушите. Кроасани, няколко вида кифлички. И мед – закачена цяла пита и меда се стича в тава отдолу. Гребваш си колкото ти е нужно и си го слагаш върху хляб или кроасан или каквото там искаш. Отделно имаше тостер с хляб за сандвичи, колбас и кашкавал. И доматено пюре. Докато чаках да си направя сандвич видях следното:

Някакъв мъж намаза една филия с доматено пюре, с ножчето взе бучка масло и започнах да се чудя как ще намаже това масло върху доматеното пюре. Да, ама той сложи бучката по средата на филията, върху нея парче кашкавал и захлупи отгоре с друга филия и тя намазана с пюре. Докато чакаше да се запече, той се загледа аз какво правя. Е, знаете филията с масло, малко салам, парче кашкавал и отгоре друга филия с масло. Вдигнах поглед той ме гледаше потресено и каза – Голям сандвич! Мен пък ме досрамя да кажа, че е за мен и му казвам – А, това е за мъжа ми! През това време благоверния идва и той го поглежда с едно такова уважение. Той милия не разбира нищо и после му разказах, та се смя много. Но пък като му казах какъв сандвич си е направил другия мъж се захили още повече.

Чай – турски и на пакетчета, кафе турско, черно, еспресо, капучино. Турския чай и кафе са силни. Опитах го кафето, хареса ми но не обичам утайката, еспресото ми се видя слабичко та пих само черно.

Обяд и вечеря -  е тука изброяване няма. Все нещо ще забравя. Риба всеки ден, дали скара, дали пържена, дали панирана, дали готвена, дали на рибни пръстчета – всеки Божи ден. Половинката си умря от кеф – много обича риба.Постоянни бяха лучени кръгчета, цигара бюрек и спагети. Телешко, дали на кюфтета, дали готвено, пълнени чушки, тиквички, агнешко – готвено, задушено и печено. То се топи в устата, не е овнешко. Пилешко, пуешко, пиде, млечна баница, пържени картофи, гриловани зеленчуци, вегетариански ястия, броколи, брюкселско зеле, много зеленчуци за салата, салати, много видове туршия.  Паниран телешки дроб – фантастичен, както и панирания син домат. За него съжалявам, че само го опитахме. И че не го повториха. Суши – него не опитах, не съм любител на този тип храна.  И тук забелязах нещо, което много ми хареса. Нямаше хора, които си пълнят чиниите и след това храната се изхвърля. То храната не свършваше, когато и да отидеш можеш да си сипеш допълнително. 

Десертите – тук им беше леееко слабото място. Да, имаше разнообразие, но понякога беше само във външния вид и декорацията. И много плодове – смокини, круши, диня, пъпеш, ябълки, праскови, грозде. 6 вида сладолед.

За напитките ще се доверите на половинката. Опита джин, водка, бяло вино и бира. Водката не му хареса, май беше Собиески, другите ги одобри.

Локацията на хотела е чудесна. С водно такси от пристана след съседния хотел – може да се мине по пътечка през територията на съседния хотел – за 15 лири за двама за  10 минути се стига до пристанището в Бодрум. От терасата над основния ресторант се вижда замъка на Бодрум.

С такси поръчано от рецепцията пак до там ни излезе 17 лири. За съжаление замъка беше в ремонт и не можехме да го разгледахме. 

От прословутите мелници не съм много впечатлена. Разходихме се из града, купихме сувенири – определено повечето са кич, китайците са превзели и Бодрум.

Не съм търсила аутлет, нито молове. Целта ни беше почивка като такава. Да поразгледах стоките, но не съм очарована. С триста зора намерихме какво да вземем на внука. Цените са като у нас. Явно бяха реагирали на спада на лирата, повечето веднага казваха цени в евро./ На влизане погледнах цената на баклавата на Хаджията – 28 лири за килограм. На излизане -33 лири за килограм. За 7 дена разлика./ Друг път ще разправям как купихме може би последния живачен термометър в Бодрум и как ни помогна един изселник от Делиормана. Точно така си каза – Делиормана.

За изпроводяк попаднахме и на церемония за сюнет. Ей, какво си помислихте, момчето го бяха качили с традиционна носия на бял кон украсен с панделки и богато украсено седло, зад него духовата им музика, мъже с байраци. Обикаляха от улица в улица. Спрат, изсвирят си парчето, махат с байраците и пак си тръгнат по маршрута. Другото явно ще си го правят където и както си е редно.

Гостите в хотела бяха разнородни, преобладаваха турци, имаше немци, англичани, скандинавци, сърби, хървати. Но нямаше шумни групи, българи бяхме три семейства. Първите си тръгнаха на втория ни ден, вторите на петия. Прословутия представител на Пенисула така и не се появи изобщо. Никой не ни беше казал нищо относно тръгването. Питах в офиса, питах Люба като ни стовариха за трансфер- отговора беше никой не сме забравили, ще ви чакат в хотела да ви съобщят за обратния път. Да, ама не. Никой. Хубаво ще освободим стаята в 12 часа и ще заседнем във фоайето да чакаме. Кого? Годо? В деня преди заминаването се опитахме чрез рецепцията да се свържем с Пенисула, казаха, че началника го няма да се обадим утре. Подивях. Писах на децата да се обадят в офиса на Ориент 99 и да попитат за някаква информация и междувременно ядосана до немай къде намерих във фейсбук Ориент 99  и написах едно меко казано „мило” съобщение. Докато си пишех се децата, ей така си проверих месинджъра и о чудо! В Неделя в 19 часа вечерта ми отговориха, че ще ни вземат да съм спокойна. Пак ядосана им писах, че добре би било да знам евентуално час на тръгване и като бонус номера на автобуса и името на водача. И пак чудо – получих всичката искана информация. В еуфорията не се запитах как така ми дават номер и име на водач, после се усетих, че договора е на мое име, във фейса е изписано името както в договора и от там лесно се проверява.

Отидохме да пием по едно прощално питие, поседяхме на кейчето и се прибрахме. Вървейки по коридора, се усещам, че музиката която чувам ми е странно позната. Излязох на балкона и какво мислите чувам – Едерлези или както  е по-позната у нас от изпълнението на Слави и Ку-ку бенд – „Свети Георги”. Явно в съседния хотел е имало вечер на циганската музика, защото пускаха все техни ритми.

На сутринта, половинката отиде за последно на плаж, аз стегнах багажа и в 12 часа сдадохме картите. Попитах дали ще имам нет след като сме отписани, отговориха ми, че до 16 часа ще имаме. Седнахме във фоайето. До нас лобито. Минава една от Сръбкините, които през цялото време беше до нас на плажа, разбра, че сме Българи но нищо. Сега седна до нас да си поговорим. И защо мислите? Да ни каже, че на лобито имало много хубав кекс и соленки та да си вземем. Казах и че не ям като пътувам, а пия само вода, тя ми вика -  Ми за подарък си вземи, нали е без пари!. Направих се че ще ходя до тоалетната, тя се отправи към лобито. Като се връщам, тя нападнала мъжа ми и му бута някаква картонена чаша в ръката, но той отказва. Идвам и тя ми казва, че искала нещо, ама те го объркали и и дали ядки. Та искаше да ни ги подари за из път. Едва се отървахме, казах и, че съм алергична…

Бяха ни казали час на отпътуване между 12,30 и 13,30. Точно в 13 часа през входната врата, влезе водачката на групата – познах я по баджа с лого на Ориент-99. Виждан. Страхотна жена. Тя изми очите на цялата фирма, защото бяха омазали нещата страхотно.  Освен нас имаше едно друго семейство в автобуса. Благодарение на Виждан, ние научихме доста неща от историята на Бодрум. Тя ни обясни и за церемонията, която гледахме в Бодрум, че е за сюнет. Тръгнахме за Дидим да вземем и други почиващи. В първия хотел всичко точно, във втория стой та гледай. Идват едно семейство, качват си багажа, Виждан я няма. Идва по някое време притеснена и казва: - 4 човека ги няма. Връщам се да ги търся. Час и половина тя търси из хотела, по ресторанти, по плажа е ходила – няма и няма. Идва жената ще припадне от притеснение – червена като домат. Говори по телефона и казва тръгваме за следващия хотел. Тръгваме и тя ни обяснява, че в офиса сбъркали името на хотела и хората били в друг хотел. И като взе да се извинява. Чакай бе жена не си ти виновна, че някой в офиса е спал вместо да работи!  Тя говори с рецепцията на другия хотел – хората там седят и чакат- и от там казали, че ще ги извозят до някаква бензиностанция на края на Дидим и ще ги вземем. Събрахме останалите хора, натоварихме и злополучните гости от бензиностанцията и в 17 часа тръгнахме към границата. Този път чакахме около час ферибот и после границата минахме сравнително бързо. Та в 7 часа сутринта вече бяхме на наша територия. В 11 часа благополучно акостирахме в Младост.
23 часа път… Следващия път със самолет. Където и да е. Половинката ако иска да ходи пеш!

Бях се навила да се разправям с Ориент 99, но това, което направи Виждан, не само с издирването на хората, но и с цялото отношение по време на пътуването обратно, с любезното си и доброжелателно отношение ме накара да не се карам. Но ще ида до там и ще им кажа за цялата неразбория и да вземат най-накрая да се отърват от Пенисула. И в Кушадасъ и в Бодрум никакви ги нямаше.

Благодаря за търпението, надявам се да съм ви предала точно удоволствието от почивката в един невероятен хотел - SALMAKIS BEACH RESORT & SPA 5 *

Много се надявам, че някой ден пак ще се върна там….

Това е една малка част от снимките, повече може да видите в албума ми във Фейсбук:

https://www.facebook.com/eleonora.bozhinova/media_set?set=a.10212793133199993&type=3